София, 24 юли 2026.- На 10 февруари 2007 г. на Мюнхенската конференция по сигурността Владимир Путин заявява: “Убеден съм, че единственият механизъм за вземане на решения за използване на военна сила като последен довод може да бъде само Уставът на ООН”.
Петнадесет години по-късно същият този човек започва пълномащабна война срещу суверенна държава, поставяйки собствените си думи в пълно противоречие с действията си. Вместо да защити принципите, които публично декларира, Кремъл избра агресията и “твърдата сила” като инструмент на външната си политика, пише Цвета Кирилова във Фейсбук.
Владимир Путин пристъпи към една напълно необоснована и необмислена агресия в Украйна. Действия, които изолират Русия не само от нормалния диалог в международните отношения, но я отдалечават осезаемо от претенциите й за някакъв световен хегемон. Даже напротив, нарастващата й икономическа зависимост в това асиметрично партньорство с Пекин я прави подвластна, а много скоро и напълно васална на Китай.
Проф. Робърт Кеохейн – един от най-влиятелните американски теоретици на международните отношения – дефинира великите сили като системоопределящи държави, способни трайно да влияят върху международния ред. Подобно влияние не се гради единствено върху военна мощ, а върху силна икономика, голямо население, технологично развитие, политическо влияние и способност за изграждане на устойчиви съюзи.
Безспорно е, че Русия притежава огромна територия и най-големия ядрен арсенал в света, но това вече не е достатъчно. Икономиката й е значително по-малка от тези на САЩ, Китай и Европейския съюз, а номиналният й БВП е по-нисък от този на Германия, Франция и Италия.
Още първият президент на Руската федерация Борис Елцин предупреди за опасностите от имперското мислене. Негови са думите: “Историята ни учи, че народ, който властва над другите, не може да бъде щастлив”.
Най-добрият шанс за бъдещето на Русия беше органичното й сътрудничество с демократична Европа. Вместо да последва пътя на модернизацията, демократизацията и интеграцията, тя избра реваншизма, авторитаризма и войната. Продължаването на войната и имперските амбиции още повече задълбочават икономическата, технологичната и демографската й криза.
След края на Студената война Съединените щати никога не са разглеждали Русия като равностоен икономически партньор. Германия, Япония, а впоследствие и Китай придобиха много по-голямо значение за световната икономика. Русия остана предимно суровинна държава, чиято икономика в голяма степен разчита на износа на петрол, природен газ и други природни ресурси.
Историята показва, че великите сили не се определят от размера на територията си, а от способността да създават богатство, технологии, иновации, доверие и устойчиви международни партньорства. Именно затова XXI век ще принадлежи на държавите, които инвестират в развитието на своите граждани, а не в завоевателни войни.
Неслучайно американският републикански сенатор Джон Маккейн определя Русия с думите: “Русия е бензиностанция, маскирана като държава. Това е клептокрация, това е корупция, това е държава, чиято икономика в действителност зависи почти изцяло от петрола и природния газ”.
По-късно той използва и още по-остра формулировка: “Бензиностанция, управлявана от мафия, маскирана като държава”.
Независимо дали човек е съгласен с оценката на сенатор Маккейн, тя изразява една реалност, която все по-често се обсъжда от икономисти и анализатори. В съвременния свят статутът на велика сила се определя преди всичко от икономическата, технологичната и институционалната мощ (сила), а не само от територията, природните ресурси или военния потенциал.