Киев, 01 юни 2026.- Тук всеки ден има по няколко сирени. След известно време започваш да разбираш нещо, което е трудно да бъде обяснено на хора, които не живеят тук, пише българският актьор Алекс Алексиев във Фейсбук.
Вчера, за пореден ден, снимахме по време на въздушна тревога.
Снимахме бойни сцени, докато сирените предупреждаваха за поредната руска атака. Сирените пречеха на звука, но звукооператорите само свиха рамене: “Ще го изчистим. Ще се справим”.
И продължихме да снимаме.
На моменти се чуваше как украинското ПВО работи срещу атаките. Чуваха се сирените. Чуваше се войната.
И въпреки това снимахме.
Защото денят трябваше да бъде завършен. Сцените трябваше да бъдат заснети. Работата трябваше да бъде свършена.
Тук започваш да разбираш нещо много важно за Украйна.
Животът не е спрял.
Хората ходят на работа. Репетират в театрите. Снимат филми. Излизат на вечеря. Пият кафе. Влюбват се. Карат се. Планират бъдещето.
И всичко това се случва паралелно със сирените.
Разбира се, когато има информация за балистични ракети, слизаш в убежището. Така направихме и днес. Но истината е, че никой човек не може да живее години наред, криейки се непрекъснато.
Понякога следваш всяка инструкция.
Понякога оставаш в ресторанта и си довършваш вечерята.
Понякога снимаш сцена, докато над теб звучи тревога.
Колкото и странно да звучи, така изглежда животът тук.
Не защото хората не ги е страх.
А защото ако спреш да живееш, войната вече е победила.
И тук, в Киев, непрекъснато си давам сметка и за нещо друго — колко дълбока е връзката между Украйна и България.
Езикът. Историята. Културата. Общият ни европейски избор.
Колкото повече време прекарвам тук, толкова по-ясно осъзнавам, че това не е някаква далечна или чужда война, която се случва на екрана на телевизора.
Това е война, която засяга всички нас.
И колкото повече опознавам хората тук, толкова по-силно усещам колко свързани са съдбите ни. Много повече, отколкото изглежда от разстояние.
Може би затова тази страна не изглежда чужда.
Може би затова болката ѝ се разбира толкова лесно.
