София, 24 май 2026.- Тази нощ руските бомбардировки над Украйна са били особено усилени. В Киев има разрушения, има и в други градове. Срещу Била Церква, южно от Киев, е изстрелян “Орешник”. Основно е обстрелвана столичната област. Има и човешки жертви сред цивилните, за съжаление, пише анализаторът Манол Глишев във Фейсбук.
За нас в България 24 май е празник на българската, а и по-общо – на славянската писменост и култура. Ние отбелязваме не просто живота, а и надграждането му – грамотността, религията, образованието и цивилизацията. Отбелязваме факта, че от Моравия към България са дошли книги и свещеници, както и че книги и свещеници са продължили от България към Киевска Рус.
През това време една предполагаемо православна и съмнително славянска нация обстрелва основно православния и славянски град, чрез който някаква култура изобщо е стигнала до същата тази нация. Сюжетът “руснаци бомбардират Киев” е точно толкова абсурден, колкото би бил “българи обстрелват Охрид” или “гърци взривяват Света гора”. Това е нещо невъзможно, неразбираемо, незащитимо, неоправдаемо. Светотатство е.
Но руските зверства и лъжите след зверствата вече не ме изненадват. Изпитвам само все по-дълбоко отвращение към държавата и, да, към нацията, способна на такива престъпления. Не ме интересува какво казват. Не ме интересува какво “мислят” или какво “чувстват” тези орки. Важно е просто да не могат повече да действат. Вече нямам никакви сантименти дори към “добрия руснак”, “опозиционера”, “изгнаника”, “несъгласния” и “свободомислещия”. Тяхната страна е прокълната. Те не могат и не бива да бъдат спасявани, а само победени и натикани обратно в блатата и горите, от които напразно са излезли.
Не се учудвам и от това, че руснята обстрелват градове с адски скъпо оръжие, което убива цивилни и нанася щети, без да може нито да промени хода на войната, нито да притесни украинската армия. В кая на краищата, руснята не са много интелигентни.
Но нещо друго ме удиви. Чух и видях запис, направен с телефон от прозорец в панелен жилищен комплекс в Киев тази нощ. Светлините, общо взето, бяха изгасени. Немалко хора бяха близо до терасите и прозорците си. Ясно виждаха, че не много далеч от техния квартал падаха руски ракети. И тези бомбардирани хора, живеещи в невъзможни условия минимум от 2022 г. насам, се поздравяваха! Те надаваха не уплашени, а предизвикателни викове при всяко падане на руска ракета на може би няколко километра от тях, ясно се чуваше “Слава Україні”, обиди по адрес на мръсния руски диктатор, иронични коментари и националистически песни. Викаха и за Усик – украинския боксьор, който същата нощ защити титлата си и в интервю преди мача спомена бомбите над Украйна.
През 2021 г. имаше бегло подобни записи от Китай – нощни видеа на хора, споделящи клипчета за нечовешкия вой на китайци в многолюдни панелни квартали, хора, получили заповед да не напускат изобщо домовете си по време на пандемията. Но онова беше глас на безсилен протест. Беше ужасяващо. Докато украинските гласове през нощта на бомбардировката бяха обратното – самоуверени, предизвикателни, страшни, но красиви.
Щом това са реакциите на киевчани при поредната руска бомбардировка срещу тях, то украинският народ наистина не може да бъде победен. Ако те са славяни, то значи е хубаво да си славянин. Ако те са православни, значи все пак има нещо благородно в това да си православен. Ние нямаме повече какво да им преподадем. Но те могат да научат нас на истинска смелост.