От детайлите на Ректората до портите на Съдебната палата – как един украински интелектуалец вплете съдбата си в архитектурния код на София

София, 03 април 2026.- От днес до май площад “Света Неделя” в столицата ще бъде отворена галерия. Изложбата “По следите на Михайло Парашчук”, организирана от Посолството на Украйна и Държавна агенция “Архиви”, не е просто поредната експозиция от фотоси. Тя е акт на историческа справедливост и покана за преоткриване на градската ни среда през очите на един от нейните най-значими, но често оставащи в сянка творци.

Изгнанието, което се превърна в наследство

Михайло Парашчук като ученик на Огюст Роден пристига в София през 1921 г. – време на бурни политически промени и за Украйна, и за България. Вместо да остане просто поредният интелектуалец в изгнание, той превръща България в своя съдба за цели 42 години.

Както отбеляза заместник-посланикът на Украйна д-р Анна Тертична, животът на Парашчук е пример за пълно сливане с културния контекст на приемната страна, без при това да губи своята национална идентичност. Награждаването му с орден “Кирил и Методий” е само официалното признание за един принос, който е много по-мащабен от бронза и камъка.

Архитектурният почерк на една столица

Кметът на София Васил Терзиев сподели нещо, което вероятно резонира с мнозина столичани: “Михайло Паращук е откритие”. Парадоксът е огромен – всекидневно преминаваме покрай най-знаковите сгради в столицата, и не само, без да подозираме, че тяхната естетическа завършеност е дело на украинец.

Ректоратът на СУ “Св. Климент Охридски”: Картушите над главния вход, които придават академично достолепие на сградата.

Народната библиотека “Кирил и Методий”: Капителите на колоните, които носят духа на знанието.

Съдебната палата: Масивните, внушителни врати, символ на държавността.

Парашчук не просто е “украсявал” сгради; той е създавал архитектурна украса, която комуникира с мащаба на европейския модернизъм и класицизъм, внасяйки в тях специфична пластичност и дълбочина.

Мост между два елита

Посланикът на Украйна Олеся Илашчук постави акцент върху ролята на Паращук като обединител. В епохата между двете световни войни той е бил не само творец, но и дипломат на духа. Около него се е формирал кръг от българския културен елит, превръщайки ателието му в точка на пресичане между украинската кауза и българската модерност.

Този “мост между културите”, за който говори и директорът на Държавна агенция “Архиви” проф. Михаил Груев, е подкрепен от богато и добре запазено архивно наследство. Изследването на тези документи позволява на историците да проследят не само творческия път на скулптора, но и дълбоките интелектуални връзки между Киев и София през 30-те години на миналия век.

Географията на един талант

Едно от най-ценните достойнства на изложбата е нейният обхват. Авторът й Иво Милев и фотографът Стефан Н. Щерев са извършили истинско “издирване” на следите на Паращук из цялата страна. Работата на украинеца не се изчерпва със София. Неговото длето е оставило отпечатък във Варна и Бургас, Русе, Перник, Сливен, Кърджали, Пазарджик.

Тази разпръсната из цяла България красота доказва, че Паращук не е бил само “столичен декоратор”, а национален феномен.

Защо това е важно днес?

Целта на изложбата, както посочват нейните създатели, е да върне Михайло Паращук в българската културна история – там, където той по право принадлежи. В свят, който често забравя имената зад фасадите, подобни инициативи ни напомнят, че градовете ни са изградени от таланти, които не признават граници.

Парашчук остава в България до последния си дъх през 1963 г. Днес, през 2026 г., неговите творби продължават да ни гледат от фронтоните на институциите ни. Време е и ние да го погледнем – не като чужденец, а като един от архитектите на българското достойнство.(УВести)

Повече за Михайло Парашчук и какво той е направил за България може да прочетете ТУК

Фоторепортаж на Васил Жукивский