Киев, 26 февруари 2026.- Последните 500 години (XVI-XX век) са ерата на съвременните империи. Знае се че империята като нестабилна система може да бъде в две фази: фаза на разширяване и фаза на свиване, пише общественикът и анализатор Валерий Пекар.
Стабилното съществуване на една империя (СССР от ерата на Брежнев) е краткотрайно и е резултат на уникален набор от условия: световен ред, основан на правила и споразумения (система за ограничаване на оръжията, военно-политически съюзи), висока цена за ключовата експортна стока на империята, липса на междупоколенчески конфликт в имперските елити, липса на нови претенденти на световната сцена, които биха оспорили стария хегемон (капанът на Тукидид).
С изключение на такива кратки периоди, империите или се разширяват (понякога много бързо, както когато Московия завзема Сибир и Далечния изток), или се свиват – губейки колонии, в крайна сметка се превръщайки в обикновени национални държави.
ХХ век е време на упадък и изчезване на империите. В началото на века Османската и Австро-Унгарската империи се разпадат (тази съдба можеше да сполети и Руската), а през втората половина става деколонизацията на Африка и Азия. Руската империя остава последната велика империя на съвременното време (да оставим настрана Китай, където колониите съставляват малък дял, и кюрдския въпрос). През 1991 г. тя преминава през втори етап на колапс, когато така наречените съветски републики изчезват. Но дори и след това Русия, макар и формално наричана федерация, продължава да бъде империя.
Ако една империя не се разширява, тя се свива. Разбирането за неизбежността на окончателния крах на империята, съчетано с негодуванието от разпадането на СССР, води до формирането на политика на имперска реставрация. От 1991 г. Русия очертава горещи точки в своята периферия, като например Приднестровието, но истинското изпитание на имперската реставрация се състоя през 2008 г. в Грузия. Липсата на ефективен отговор от световната общност убеди Русия, че бившите имперски територии са признати от света за нейна изключителна зона на интереси, така че възстановяването на империята няма да срещне съпротива.
Руснаците признават, че е било възможно да се започне с друга държава – например, с Казахстан. Но без Украйна Руската империя е непълна, практически невъзможна. Без Украйна Русия би била периферна варварска империя, а с Украйна е сила от планетарен мащаб. Следователно, нашето време е дошло. Разбира се, тук роля изиграха и други фактори (кризата на легитимността на режима, страхът от демократичен пример в съседство и т.н.), но това е ключовият фактор.
Не помня кой пръв каза, че тази война е екзистенциална и за двете страни: ако Русия спечели, Украйна ще престане да съществува, но е вярно и обратното: ако Украйна спечели, Русия ще престане да съществува в имперския си формат. Това ще бъде нещо коренно различно, както Турция се различава от Османската империя, Австрия от Австро-Унгарската империя.
И така, ключовата причина за войната е нестабилността на последната империя, за която липсата на разширяване (в този случай възстановяване) означава директен път към окончателно изчезване.
Последният динозавър трябва да ловува, иначе ще умре.
Но империите не са биологични обекти. Тук няма неизбежен “закон на природата”, а има избор на елитите и подкрепа на масите. Няма “историческа неизбежност”, а има отговорност на поданиците. Русия можеше да се деколонизира в началото на 90-те години, но тя избра война с чеченския народ, сплашване на други републики, затягане на разхлабените винтове, обезсилване на “парада на суверенитетите” и федералния договор и възстановяване на имперския модел. От този момент нататък траекторията беше фиксирана, смята Валерий Пекар.(УВести)