Киев, 08 февруари 2026.- Фигурата на Богдан Хмелницки (1596-1657) е крайъгълен камък в украинската история. Именно той успява да превърне спонтанното казашко въстание от 1648 г. в целенасочена Националноосвободителна война, довела до появата на Запорожката войска – държава, известна още като Хетманшчина. Пътят към независимостта обаче се оказва трънлив, а изборът на съюзници – фатален.
Постижения и грешки на хетмана
Хмелницки изгражда държавен апарат – ясна вертикала на властта: от хетмана до полковете и сотниците. Казашката администрация заменя полската в огромни територии (почти половината от днешна Украйна).
Той създава една от най-добрите армии в Европа от онова време, която успешно се противопоставя на Полската Жечпосполита.
Хетманшчина става признат субект на международна политика, преговаря с Трансилвания, Швеция, Османската империя и Московия.
Опитите за консолидиране на властта в семейство Хмелницки, т.е. за създаване на династия чрез женитба на сина му Тимош с Росанда – дъщеря на владетеля на Молдовската държава, и по-специално неуспешните молдовски кампании изчерпват ресурсите та украинската държава и изместват вниманието от вътрешни реформи. Хетманът се опитва да балансира между казашката старшина и обикновените казаци и селяни, което по-късно води до вътрешна нестабилност (т.н. Руина).
Историческият период, в който Хмелницки живее и работи, е период на формиране на нациите и национални държави. Той надценява православното единство – убеждението, че обща религия с Московия ще осигури честен съюз, се оказва стратегическа илюзия.
Защо не е било възможно да се запази държавата?
Създаването на държава изисква не само победи на бойното поле, с което се отличавал Хмелницки, но и международна легитимация. Украйна се е намирала в “триъгълник” между три мощни агресора: Полша, Османската империя и Московия. Никой от съседите ни не е бил заинтересован от появата на силна независима Украйна.
Украинската държава, отслабена от войни, е имала потребност да намери съюзник, да намери защита. Важно е да се разбере, че Хмелницки е разглеждал протектората не като сливане, а като временен военен съюз.
Въпреки че Хмелницки активно е преговарял с Портата за защита, вариантът за турски протекторат (какъвто са имали Молдова или Влашко) е имал сериозни пречки:
първо – религиозната бариера: за православното общество от онова време (особено за духовенството и обикновени хора), съюзът с “бусурманите”, “неверниците”, е бил психологически и идеологически неприемлив;
второ – Кримско-татарското ханство: татарската орда е била ненадежден съюзник, който често е предавал в решаващ момент (както, например, е било в битката с поляците край Берестечко през 1651 г.). А пълната зависимост от султана е могла да засили влиянието на Крим върху Украйна.
Изборът на Хмелницки пада върху Московия заради илюзията за религиозна и етническа близост. Хетманът се е надявал, че “православният цар” ще помогне във войната с “католическа” Полша, като същевременно запази автономията на Украйна. Затова през март 1654 г. в град Переяслав Хмелницки, въпреки противопоставянето на част от обкръжението си – полковници и други, по-нисши, чинове, сключва с делегацията на московския цар Алексей Михайлович т. нар. Мартенски статии, т.е., споразумение за протектората на Московската държава над Украйна, която тогава е наричана още Хетманшчина. Оригиналите на тези документи от Переяславската рада или не са оцелели до наши дни, или Москва дълбоко ги крие, за да ги тълкува както си пожелае. Например, Кремъл твърди, че според тези статии Украйна доброволно се е съгласила да стане част от Московската държава…
Негативната роля на Московия
Както знаем сега, Русия, РФ не се придържа към подписаните от нея договори. Затова Московия от онова време играе разрушителна роля в развитието на украинската държава, тъй като визията й за съюза е коренно се е различавала от визията на Богдан Хмелницки.
Веднага след Мартенските статии Московия започва да третира Украйна не като съюзник, а като подчинена територия. Нещо повече, през 1656 г. Москва подписва мир с Полша (във Вилнюс) зад гърба на Хмелницки (затова “нищо без Украйна за Украйна”, казваме ние сега), като на практика предава украинските интереси, о това води до подялбата на тогавашната ни държава. Именно намесата на Москва влече след себе си последвалото подписване на Андрусивското примирие (1667 г.), което разделя Украйна по Днепър – Варшава получава Лявобережна Украйна, а Москва – Деснобережна Украйна.
Хмелницки осъзнава погрешността на този избор в края на живота си и се опитва да създаде нова коалиция (с Швеция и Трансилвания), но времето е загубено.
Смъртта на хетмана през 1657 г. оставя държавата без силен лидер в бурна Европа, което провокира борба за булавата (жезъл). Неговият все още твърде млад син Юрий, който е избран за хетман, се оказва много слаба фигура на фона на баща си.
Та, колкото по-дълго изучаваме този период, толкова по-ясно става: опитът да се намери “защитник”, вместо да се изгражда собствена пълна независимост, се превръща в основна трагедия за Украйна и нейните лидери от онова време.
Украйна, която сега се бори за суверенитета си и излизане от т.н. руски мир (руски свят), в клещите на който е била от времето на Богдан Хмелницки (почти 340 години) и е била принудена да губи синовете и дъщерите си в безброй московски военни авантюри, продължава да търси закрила – протекторат. В момента САЩ се ръководят по украинския въпрос от обикновен “интерес” (сделка, както казва Тръмп), докато Европа все още отстоява “ценности”. И може би ще бъде точно да кажем, че в момента Зеленски стои пред избор както тогава Хмелницки – на кого да заложим? А и изборът да не бъде отново фатален.(УВести)
