Киев, 16 януари 2026.– Украинецът Нестор Иванович Махно (батько Махно) е една от най-противоречивите и ярки фигури в украинската история от периода на освободителните борби през 1917–1921 г. Той е бил лидер на въстаническото движение, талантлив военачалник и идеолог на анархокомунизма.

Ранни години и формиране на светогледа

Махно е роден през 1888 г. в Гуляйполе (днес Запорожка област и за този град се водят жестоки боеве с руския агресор) в бедно селско семейство. Светогледът му се формира под влиянието на несправедливостта на тогавашния царски режим.

В младежките си години той се присъединява към група анархисти, участва в “експроприация” (нападения над банки и богаташи), за което е осъден на смъртно наказание, но то е заменено с доживотен затвор.

Именно в затвора “Бутирка” той се занимавал със самообразование и окончателно се утвърдил като анархист под влиянието на Петър Аршинов. Излязъл на свобода едва след Февруарската революция от 1917 г.

Революционна дейност и РПАУ

След като се връща в Гуляйполе, Махно става фактически лидер на региона. Той основава Революционната въстаническа (повстанська) армия на Украйна (РПАУ), която народът нарича “махновци”.

Тактика “удряй и бягай”: Махно се смята за изобретател на тачанка (на снимката горе) – ресорна каруца с картечница, която осигурявала невероятна за онова време мобилност на пехотата.

Махно воювал срещу всички, които се опитваха да установят централизирана власт над селяните: срещу австро-германските окупатори, хетмана Скоропадски, Директорията на УНР, “белите” (Деникин) и “червените” (болшевики).

На върха на своето влияние Махно контролираше значителни територии в южната част на Украйна с център в Гуляйполе. Тук той се опита да реализира идеите за свободните съвети:

– липса на държавна власт;

– самоуправление на общностите;

– пряк обмен на стоки между града и селото без пари.

Махно няколко пъти сключва съюз с болшевиките срещу общи врагове (например, по време на разгрома на Врангел в Крим), но всеки път червените го предават, опитвайки се да ликвидират “анархистката свобода”.

Емиграция и наследство

След окончателното поражение от Червената армия през 1921 г. Махно с малък отряд се озовава в Румъния. Последните години от живота си прекарва в Париж, живеейки в бедност и работейки като дърводелец и работник в завода “Рено”.

Махно е оставил подробни мемоари, опитвайки се да разсее митовете за “бандитизма” на своето движение.

Умира през 1934 г. от туберкулоза. Прахът му е зазидан в стената на комунистите в гробището Пер-Лашез.

Махно и УНР

Отношенията на Нестор Махно с Украинската народна република (УНР) и лично със Симон Петлюра (1879-1926) са история на сложен “любовно-омразен” триъгълник, в който третата страна винаги са били болшевиките или “белите”.

Взаимоотношенията между Махно и Петлюра преминават от открита вражда до принудителен военен съюз.

Махно и Петлюра представляваха две радикално различни визии за бъдещето на Украйна. Петлюра изграждаше национална държава с централизирана власт, армия и граници, а Махно беше анархист и смяташе всяка държава (дори украинската) за инструмент на насилието. За него “петлюровщината” беше “буржоазен национализъм”.

Махно се ориентираше към най-бедните селяни и радикална социална революция (“земята – на селяните без изкупване незабавно”). УНР пък дълго време се опитваше да действа в рамките на закона, което на махновците се струваше твърде бавно и “панско”.

Между двамата имаше лична неприязън: Махно често наричаше Петлюра “шовинист”, а Петлюра виждаше в Махно непредсказуем атаман, който дестабилизира тила.

Но между тях имаше и временен съюз . през септември 1919 г. Тогава, край Умань, двете армии се оказват в “триъгълника на смъртта” под натиска на превъзхождащите сили на белогвардейците на генерал Деникин.

На 20 септември 1919 г. в град Жмеринка представители на Махно и УНР подписаха таен договор за съвместна борба срещу “белите”. УНР предаде на махновците значително количество патрони (които им липсваха катастрофално) и прие над 3000 ранени махновци в своите болници.

Този съюз позволи на Махно да осъществи своя прочут пробив край село Перегонивка, който фактически разруши тила на Деникин и спаси Москва от превземането от “белите” (каква ирония – анархистът помогна на болшевиките да оцелеят).

Но този съюз между УНР и Махно продължи само няколко седмици. Веднага щом непосредствената заплаха отмина, идеологическите спорове отново взеха връх и страните се разделиха.

Помирение в емиграция

Интересно е, че вече в Париж, като изгнаници, Махно и Петлюра промениха отношението си един към друг. Има свидетелства, че те се срещали в парижките кафенета и дори обсъждали възможността за съвместен поход в Украйна срещу болшевиките в бъдеще. Махно по-късно признава, че най-голямата му грешка е била, че не е подкрепил украинската държавност в решаващия момент, воювайки против “своите” по-често, отколкото срещу завоевателите.(УВести)