София, 18 ноември 2025.- Путин влезе в Украйна така, както някой нахълтва в чужда сватба: уж всичко е  законно, уж по едни древни традиции, уж някой го поканил, уж трябвало да спаси булката от лоши влияния, а накрая се оказа, че никой не го е канил и той просто е дошъл да чупи чаши и да псува оркестъра. Всичко това при положение, че вкъщи – в Русия, хората започваха да се оглеждат, естествено,  и да си мислят дали не може да се живее малко по-нормално, малко по-демократично, малко без вечните “операции”, “мобилизации” и други такива думи, които в речника на Кремъл значат “ще пращаме младежи да умират, а вие стойте тихо”, пише във Фейсбук журналистът Данаил Глишев.

Така войната се превърна в един огромен вентилатор, който Путин включи, за да издуха демократичната прах от Русия, Беларус, Казахстан и всичко, което се осмели да мисли самостоятелно между Брянск и звездите над степите. И, разбира се, най-много пострада Украйна, защото тя отказа да бъде нечия губерния, нечий заден  двор и нечий исторически сувенир. А не е длъжна на никого!

Украинците в началото бяха готови да му счупят носа на Путин, да му го счупят така, че да не остане нито една снимка за самовъзхищение пред огледалото. Те бяха ентусиазирани, смели, яростни. И до днес са такива. Само че както всяка дълга битка, това започна да прилича на маратон, в който едната страна има повече обувки, повече вода, повече резервни чорапи и способност да откопчава още хора от селата, фабриките и затворите. Русия има това предимство: много тела за фронта и индустрия, която, макар да скърца и пуши, все още бълва танкове, ракети и аргументи от рода на: „Ние не сме започнали войната, просто я водим“.

Украйна, от своя страна, е като човек, който се бие с огромен монгол, но всеки ден трябва да тича в града да търси нови гранати, патрони и поне някой, който да плати бензина за „Байрактар“-ите. Западът помага, но понякога го прави бавно, предпазливо, все едно си поръчва кафе в кафене с твърде сложни размери: “Еспресо… да, ама не много силно… о, доставката на оръдия ще закъснее…” И докато украинците чакат, Гадът не чака.

Путин разчита на проста сметка: ако удряш достатъчно дълго, ако не ти пука колко кости чупиш, ако имаш време, хора и фабрики, може да победиш не защото си прав, а защото си по-големият хамалин в историята. Това не е стратегия от гениална школа, не е Наполеон, не е Ханибал. Това е чисто аритметично насилие. Аритметика на кръвта.

Силите днес може да се смятат така: Русия натиска фронта, не защото може да пробие навсякъде, а защото може да изтощава. Украйна се държи, не защото е по-многобройна, а защото е по-ясна в това за какво се бие. Русия иска земя, страх и контрол. Украйна иска живот, свобода и бъдеще. Едната страна иска територия, другата – свят.

И все пак, колкото и силен да е мечокът, всеки мечок има дробове, сърце, пулс и предел. Русия може да произвежда ракети, но не може да произвежда смисъл. Украйна може да губи територии, но не губи причината да продължи. Затова това не е война само за километри, а за векове и за това кой ще има право да вдига очи към небето като свободен човек.

А ако някой ден всичко това свърши, Путин може би ще разбере, че човек може да спаси кожата си, но не и историята си. Тя си го записва. И не.(УВести)