София, април 1999.- Микола Ярмолюк е интересен събеседник. В украинския клуб, където се събират нашенците, той винаги е в центъра на вниманието. Много е ерудиран. Може да разкаже, например, какъв е бил украинският език на предците ни, да разтълкува каква е разликата и какво е общото между греко-католическата и източноправославната църква. Той е истински украинец. Но не по-малко от родината си обича България. “Имам толкова хубави спомени и преживявания с българите!”- казва пан Микола.
“С българистиката се захванах случайно”
– Кога решихте да станете българист?
– Случайно. Знаех полски и реших да кандидатствам полонистика в Киевския университет. Но разбрах, че тъкмо тази година няма да има прием в това отделение. Предложиха две нови филологии – сърбохърватска и българска. Предпочетох българската. Мои преподаватели бяха доцент Тетяна Лапинска и проф.Иван Стоянов. Те са видни украински българисти. Бях разпределен в Лвивския университет – точно тогава, през 1978 г., там българистиката стана първа специалност. Вече имаме няколко випуска. Сега, преди да замина за София, в моя вуз българска филология следваха 15 студенти (III и IV курс), българският език като втора специалност се изучава на филологичния факултет и като втори чужд език – на факултета по журналистиката и международните отношения.
“Младите украинци проявяват интерес към България”
– Според вас, има ли интерес към България в Украйна?
– Разбира се. Особено сред младите. На въпроса, защо сте избрали българистиката, моите студенти обикновено отговарят: “Българите са интересни хора”. Искам да кажа, че те вече са имали някаква информация за България и то положителна. Впрочем, у нас винаги са разглеждали България като една приятелска страна, страна с близка култура. Ние, украинците, винаги сме знаели, откъде е дошло писмото и четмото. В Киев, например, има два паметника на братята Св.св.Кирил и Методий.
– Какъв се вижда българският език на вашите студенти?
– Според мен, българският език носи в себе си някаква загадъчност. Той е славянски език, но същевременно е друг. Той е най-трудният език сред всички славянски езици. Казват, че имаме много общи думи. Да, но вижте, какво е значението им. Да вземем българската дума “година”. По украински това е “час” (60 минути) и се изписва по абсолютно същия начин…
“Исках да опитам крем-карамел и боза”
– Пане Микола, кога за първи път посетихте България?
– През 1976 г. Бях преводач във “Влака на дружбата”. По-възрастното поколение българи, сигурно, познава тази форма за общуване между бившите соцстрани.
– Какво ви впечатли най-много?
– Абсолютно всичко. Исках да опитам от това, за което съм чел. Например, крем-карамел, боза, шкембе-чорба. Сега понякога влизам в сладкарницата и си купувам една боза. Това ме връща към много приятни спомени. Сещам се за българските си приятели. Тогава, през 1976 г. един от тях – Марин Илиев, оперен певец от Бургас, ме заведе в Созопол. Въпреки че беше средата на ноември, останах очарован от града, от морето, от екзотиката…
– След това колко пъти сте идвали тук?
– Много. Бях на стаж, на летни семинари по български език, при подготовката на разговорника. Между другото, писах украинско-българския разговорник през 1990 г. Бурно, епохално време! Приятелите ми от Института по български език ми даваха ключ от архива, казваха, да се заключа, и тръгваха по митингите – пред радиото, пред парламента.
“В България вече не ни бъркат с руснаците”
– Сега сте дипломат, отговаряте за културните връзки. Как се развиват те?
– За голямо съжаление, от 1996-1997 гг., когато съответно в София и Киев се проведоха Дни на културата, не се състоя нито една голяма акция. Убеден съм, че Украйна трябва да засили своето културно присъствие в България. Радва ме, че тук много хора вече не ни възприемат като част от Русия, вече не ни наричат руснаци. Но трябва да се положат още усилия.
– През март вие посетихте село Знаменосец. Какво ви впечатли?
– Март мина под знака на Тарас Шевченко. Най-голямо впечатление ми направи това, че инициативата да се направят тези тържества идваше от хората, от българите, и ние им помагахме. Да знаете каква вечер, посветена на 185-годишнината от рождението на Кобзар, организира Вълчо Койчев Вълчев – директор на училище в с.Знаменосец и кметът на община Раднево Георги Костов! Това е нещо незабравимо! А Иванка Янкова от Пловдив. Заедно с местната библиотека тя спретна много хубава изложба. В Софийския университет студентите-украинисти изнесоха чудесен рецитал по стиховете на Шевченко, за него говориха нашият посланик Вячеслав Похвалский, доцент Лидия Терзийска, поетът Матей Шопкин. Богата изложба на Шевченковите творби беше организирана и в Националната библиотека “Св.св.Кирил и Методий” в София. Там видях женевското издание на Кобзар, с което не могат да се похвалят мнозина украински библиотеки. Посетителите имаха възможност да се запознаят и с графиките на великия Тарас.
– В миналия брой “Украйна прес” писа, че варвари са осквернили паметника на Михайло Паращук. Полицията успя ли да ги открие?
– Уви. Толкова много се направи за този паметник!
– Доколкото ни е известно, работата по програмата “Михайло Парашчук” продължава.
– Да, и нейната движеща сила са Емине Хакова от Централния държавен архив и Виталий Москаленко, мой предшественик. Сега те работят върху каталога “Михайло Парашчук и украинската емиграция в България”. Възхитен съм от пани Хакова. Тя като че ли най-добре разбра, какво представлява Парашчук – този виден наш скулптор, живял в София над 40 г., и направи всичко възможно не само да го запази за Украйна, но и да го покаже на Украйна. Саможертвата на Емине Хакова заслужава да бъде отбелязана с наша висока държавна награда.
“Украинската диаспора се организира”
– Успяхте ли да се срещнете с нашата диаспора тук?
– Засега само със софийската и варненската. В края на миналата година в столицата се създаде украински клуб, чийто председател е Иван Дешов. Той организира украинците и това е много добре. Виден представител на нашата диаспора в София е моделиерът Ирина Сардарева. Тя се гордее, че е украинка и работи за украинската кауза.
Украински клуб се създава и във Варна. Там активисти са Таня Ботева, Галя Ненова и други. Добре работи нашето дружество и в Бургас, чийто лидер е Мариян Горбан. Познавам патриарха на нашата диаспора в България Сергий Юзефович от Велико-Търново. Там около него се организират местните украинци.
Разбира се, ще бъде пресилено да кажа, че украинската диаспора в България е като в Полша или Канада. Всички наши емигрантски организации тук, впрочем, както и другите, са били забранени през 1944 г. и възраждането им няма да е лесна работа.
– Преди няколко години посолството на Украйна направи опит да събере българите, завършили украински вузове…
– Както се казва, по въпроса се работи. Предполагам, че в средата на май такава среща ще се проведе. Между другото, някои украински възпитаници заемат ключови позиции в държавата, те могат да спомогнат за развитието на двустранните отношения във всички сфери. Нещо повече – те са нашето лоби в България и сме длъжни да ги привлечем за благото на двете страни.
Много ми се иска след три години, когато свърши мандатът ми, да видя, че благодарение на моите и на колегите ми усилия, на усилията на предшествениците ни Украйна и България са станали още по-близки.
– “Украйна прес” ви желае успех.
Разговора проведе Василь Жукивский
Нашата справка:
Микола Ярмолюк. Роден е през 1955 г. във Володимир-Волинский (Западна Украйна). Зодия Стрелец. Украинец. Завършва славянска филология – българистика, в Киевския университет “Тарас Шевченко”. От 1978 г. преподава български език в Лвивския университет “Иван Франко”. Доцент. Автор на много публикации и преводи в областта на българистиката. Един от авторите на “Українсько-болгарський розмовник” (“Украинско-български разговорник”).
В София пристига на 16 декември 1998 г. като първи секретар в украинското посолство. Отговаря за културните връзки, диаспората, пресата, протокола.
Владее руски, български, полски, чешки, словашки и още няколко славянски езици.