София, декември 1997 – “Украйна прес”.- В интервю за в.”Всеукраинские ведомости” бившият президент на България Желю Желев заяви: ‘‘За мен украинецът Петро Григоренко е един от най-големите дисиденти. Той има една много хубава фраза: “В подполието се раждат само плъхове, гражданите се раждат в откритата политическа борба”.

През октомври 1997 г. украинската държава се сети за един от своите най-видни синове – правозащитника Петро Григоренко. По инициатива на Републиканската християнска партия в Украйна президентът Леонид Кучма посмъртно награди дисидента с орден “За мужність” (“За мъжество”) I степен. Наградата получи синът на Григоренко – Андрий.

“Плъховете ме изгониха от Родината“

Преди 20 г. известният правозащитник генерал Петро Григоренко беше лишен от съветски паспорт “за действия, несовмещенные с принадлежностью к гражданству Советского Союза…”

“Шест години и половина ме държаха в специални психиатрии, понеже “не бях способен за отговарям за действията си”. Но изведнъж се оказа, че съм уронвал престижа на държавата. Каква е тази държава?

Задно с приятели участвах в борбата за правова държава, борих се против лъжата, която наред с терора е основното средство за запазване на властта на партократията. Властта, родена в подполието, в нелегалност, обича на тъмно да върши своите мръсни дела. Ние пък искахме да ги осветим със светлината на истината. Властта, бягайки от светлината, представяше нашите действия като нелегални, подполни, тя искаше да ни вкара в подполието.

Но ние сме сигурни, че в подполието ще срещнем само плъхове. в подполието са родени плъховете, превзели властта върху хората. В подполието се създава културата на още по-страшни гризачи – “Червени бригади”, “Ирландска армия”, “Черен септември”, с които човечеството не може съвместно да съществува. Плъховете ме изгониха от Родината, а преди това бяха принудени да напуснат Солженицин, Челидзе, Максимов, Ростропович, Вишневска, Рубин. Но плъховете нямат бъдеще. Ние ще се върнем в Родината и нашият народ ще се освободи от плъховата напаст”,- пише в изгнание дисидентът Григоренко.

“Заедно прозряхме, че сме украинци“

Сега в Украйна живее Ми кола Руденко – писател, също дисидент. Той като че ли най-добре е познавал Григоренко. Най-напред двамата се запознават задочно. В Москва генералът прочита монографията на Руденко “Икономически монолози”, която се е разпространявала като самиздат. Започват да си кореспондират. За първи път се виждат в руската столица.

“…Впечатлението ми беше много силно – като че ли се познавахме цял живот,- разказва пан Микола.- Той се съгласи да напише предисловие към моята книга и написа много добре.

Аз минах по същия път, как-то и той – от верен марксист-ленинец до украински патриот. Когато се изпари илюзията на марксистката доктрина, в името на която ние жертвахме живота си, възникна въпросът: “В какво да вярваме?” Тогава се сетихме – а чии деца сме, на кой народ? Заедно с Григоренко ни “сполетя” това национално прозрение – ние сме украинци!

За Григоренко не искам да казвам банални думи. Познавах само няколко души, които, според мен, са най-видните представители на човечеството. Генералът е един от тях. Той беше чиста, непорочна душа. С него беше приятно да се другарува. Той беше човек, който не трябва да се разшифрова. Всички го обичаха”.

Нито един съветски генерал не последва Григоренко

“Генерал Григоренко е единствен от съветския генералитет, съумял да се извиси и да се огледа,- казва бившият дисидент от Харкив Генрих Алтунян. – Оттогава той не можеше да отминава нарушаването на човешките права на цели народи.

За трагедията на кримските татари, например, Григоренко научи от руския писател Алексей Костерин. Генералът беше сразен от фактите. През 1941 г. в Крим живеят 560 хил. татари, от тях 137 хил., предимно мъже, са мобилизирани в Червената армия. На фронта през 1941-1944 гг. загиват 57 хил. души. От останалите в Крим 423,1 хил. татари 200 хил. са деца. Много от тях участват в партизанското движение на полуострова. През 1944 г. Сталин обявява кримските татари за “врагове на народа” и чрез НКВД организира тотална депортация. В продължение на една година и половина в резерватите, създадени в Средна Азия и в Урал, умират 195 хил. души – 46,2% от депортираните”.

Психиатърът Глузман пише диагнозата

За дисидента Петро Григоренко младият киевски психиатър Семен Глузман разбира в началото на 70-те години от Виктор Некрасов – киевски писател, автор на романа “Сталинград” (неотдавна Некрасов почина в Париж – б.”У-прес”). Григоренко е обявен за психопат и вкаран в лудницата. Глузман решава да напише задочна психиатрическа експертиза върху диагнозата, поставена от Кремъл. За целта използва самиздатовските статии на генерала, копие на медицинските документи от делото на Григоренко, тайно направено и изнесено от КГБ от София Калистратова – адвокат на много съветски дисиденти.

“Тогава бях 25-годишен, – разказва пан Семен.- Не се страхувах, животът беше пред мен. Григоренко излежаваше втората си присъда в психиатрията, сред истински душевно болни, насилници и маниаци. Експертизата си писах почти една година. После Некрасов я предаде на акад.Сахаров.

От малък аз не обичах военните. Но така се случи, че тъкмо аз станах първият биограф на генерал Григоренко. За мен той не беше кадровия съветски офицер. В него видях баща си, който също вярваше в “идеалите”, но на стари години прозря истината .

КГБ арестува Глузман през 1974 г. В затвора на дисидентите в Перм (Урал) той излежава 10 г. “Но в каква компания – Владимир Буковски, Иван Свитлични, Микола Горин, Юрий Орлов, все видни правозащитници”, – казва Глузман. За него генерал Григоренко се превърна в една пътеводна звезда.

Автор: Вахтанг Кипиани

Нашата справка:

Петро Григоренко. Роден е на 16 октомври 1907 г. в с.Борисивка около Запорижжя. От 1921 г. жи­вее в Донбас, работи като шлосер. През 1927 г. става член на ВКП(б). През 1934 г. завършва Военно-инженерната академия “Куйбишев”. Участва във военната кампания срещу Япония през 1939 г. и във Втората световна война. Награден с 4 ордена. Завежда отдел “Кибернетика“ във Военната академия “Фрунзе“. От 1959 г. е генерал-майор, к.в.н. През 1961 г. на партийната конференция в Москва се изказва за демократизацията на КПСС, организира “Съюз за възраждане на чистия ленинизъм”, критикува Никита Хрушчов – тогава човек №1 в СССР.

За първи път е арестуван на 2 февруари 1964 г. Присъдата излежава в затвора “Лубянка“ и Института за съдебна психиатрия “Сербски” в Москва. “Диагнозата” на лекарите е “психопатия“. Разжалван в редник. След като излиза на свобода, работи като хамалин, чистач и пазач, подготвя самиздат в защита на кримските татари. За втори път е арестуван през май 1969 г. Петгодишната присъда излежава в спецпсихболницата в Черняховск (около Калининград).

През 1976 г. основава Московската и Украинската хелзински групи. През ноември 1977 г. заминава за САЩ да се лекува. Лишен е от съветско гражданство и не може да се върне в родината. Живее в Ню-Йорк, бил е сътрудник на украинската редакция на Радио “Свобода“. Издава мемоари. Почива на 21 февруари 1987 г. Погребан е на украинския парцел в гробищата на гр.Баунд-Брук (Ню-Джерси).