София, август 1997 – “Украйна прес”.- XIV-XV вв. са трагични и противоречиви за много от славянските народи. Своята независимост губи България, на Косово поле загива цветът на сръбското рицарство. След това Събрия и Черна Гора, а също така други страни от византийско-православната култура попадат под османската власт.

През XIV в. своята държавност губят и украинците – през 1349 г. Галицкото княжество и град Лвив са превзети от полския крал Казимир IV, а по-късно, през 60-те години, към Литва е присъединена и Централна Украйна.

За целия източно-православен свят голяма загуба е било падането на Византия – духовно-културната цитадела на православието. След като в Цариград църквата “Св.София” се е превърнала в джамия, се е предполагало, че византийско-славянската култура ще умре, ще се претопи в средата на исляма и латинството. Историята познава изчезването на цели цивилизации…

Но това не стана. На територията на бившата Киевска Рус започват да укрепват две млади и конкуриращи се държави – Великото Литовско Княжество и Великото Московско Княжество.

За литовците главната външнополитическа цел е да обединят бившите руски (украински) земи. И те го постигат. Великият княз Витовт обединява земите от Балтийско до Черно море, а войските на княз Олгерд стигат чак до стените на московския Кремъл.

По онова време и в двете държави – Литва и Московия, църквата е на почет и има преференции. Например, тя е освободена от данъци, гарантирана е защитата на нейното имущество и статута на свещениците. Служителите в църквата се превръщат в своего рода духовни феодали. Разбира се, всичко това кара културните дейци от поробените Балкани (българи, сърби, гърци) да отиват на Се­вер. В историческата наука този период се характеризира като “второ южнославянско влияние”.

Сред украинските духовни дейци от онова време се открояват такива имена, като Киевските митрополити Киприан и Григорий Цамблак (краят на XIV в. – средата на XV в.), Григорий Българинович (1458- 1473) и Иосиф Българинович (1498-1501). Тъкмо през този период има разцвет на монашеския живот в Киево-Печерската лавра. Точно тогава разпространение получава исихазмът – мистично-философско учение, според което човекът е върхът на Божието творение и Бог е в основата на всяка морална и обществена дейност. Исихазмът помогна на хората, попаднали под османски ярем, не само да оцелеят, но по-късно и да превъзмогнат своите поробители.

В Украйна исихазмът идва от България – по време на Евтимий Търновски и киевския митрополит Феогност (1328- 1358). Политическата философия на исихазма, която зове към активна обществена борба в името на правдата, изповядват киевските митрополити българи Киприан и Григорий Цамблак, а също така Иов Почаивский – църковен деец от времето на казашка Украйна.

Но в Украйна исихазмът не получи такова тотално разпространение, както в съседна Московия. Московският усул (провинция) на Златната Орда, лишен от западното влияние, е бил по-привлекателен за българските духовници, отколкото Украйна-Рус, където литовската върхушка се е насочила към съюз с католическа Полша. Към Москва са се ориентирали и много от местните православни свещеници, там през 1325 г. се настани и киевският митрополит. След падането на Византия в Москва започна да се утвърждава мнението, че именно тя трябва да стане център на православието. Известно е, че московският княз Иван III (1440-1505) се оженва за София Палеолог – племенница на последния византийски император Константин XI, и получава герба на загиналата Византия – двуглав орел. Московското духовенство изцяло подкрепя абсолютистките мераци на Москва. По този начин с течение на времето се оформя руската велико-държавна идеология, която, опирайки се на православното месианство, предлага на света известната формула за Москва като “Трети Рим”.

Съвсем други интереси преследва духовенството в Литовското княжество. В Украйна православието никога не е било господстваща религия. Ето защо тук православното духовенство е имало по-тесни контакти с народа, отколкото с официалната католическа власт. Но същата тази власт е била против това църквата в техните земи да се оглавява от митрополит, който е наричан киевски, но със седалище в Москва, и който сътрудничи със съперника на Литва – московския княз. От геополитичес- ка, етническа и каноническа гледна точка възниква обективната необходимост митрополиите да бъдат разделени. Още повече, че през 1303 г. се оформя Киевската Галицка митрополия, която се дистанцира от подчинените на Златната Орда северни руски княжества. На север отива и Киевския митрополит. Известни са случаи, когато през XIV в. трима духовници със седалище в Галич, Киев и Москва са се наричали “Киевски митрополит”.

През 1375 г. Киевски митрополит става Киприан. Той възражда единството на Киевската митрополия с център Киев. Но след Киприан идва Фотий, който отново се пренася в Москва. Църковните данъци, които се събират в Украйна и се изпращат в Москва, а също така откровено промосковската политика на Фотий предизвикват недоволство сред украинско-белоруския епископат. Съборът на епископите решава да избере митрополит, който да ръководи епархиите в пределите на Литовското княжество. Изборът пада на Григорий Цамблак – представител на българската аристокрация.

14 ноември 1415 г. Град Новогрудка в Беларус. В присъствието на княз Витовт Григорий Цамблак е ръкоположен за Киевски митрополит. Съборът също така решава, че има всички основания украинската православна църква да стане автокефална. Ето защо се смята, че през 1415 г. правос­лавните украинци и белоруси на своята етнична територия получават право на автокефална църква начело с българина Григорий Цамблак.

Петте години, през които Киевската митрополия се ръководи от Григорий Цамблак, са “бяло петно” в историческата наука. Известно е само, че Григорий предрича възможността за успешна локална уния на територията на Украйна. През 1418 г. той участва в събора на католическата църква. През 1420 г. под натиска на Вселенския патриарх и митрополит Фотий Григорий се усамотява в манастир. Между другото, Константинопол винаги е бил против всякакви стремежи за автокефалия. Но все пак през 1448 г. Московската църква получава своята самостоятелност, а през 1460 г. Константинопол се примирява и с автокефалната на църквата в Литовска Рус, за чийто духовен ръководител е избран Григорий Българинович.

И така, в средата на XV в. благодарение на българските свещеници украинците получат своята национална църква.

Автор: Андрий Кононенко