Дайджест "Украински вести" излиза от 1998 г.

Шануймося, браття, бо ми того вартi!

"Украински вести" излизат от 1998 г.

Шануймося, браття, бо ми того вартi!

С ПОГЛЕД В КАЗАНА

Цветанка и Василий Жукивский се запознават като студенти в западноукраинския град Лвив. Живеят в едно общежитие, на един етаж, ползват обща кухня. Младата българка пържела картофи в кухнята, когато потомъкът на Тарас Булба се престрашил да я заговори. Знаел, че е българка, но се затруднявал какво да я пита. Накрая измислил: “Вярно ли е, че в центъра на София има мавзолей на Георги Димитров?“ Цветан­ка го погледнала учудено и казала “Да!” Това първо “да” определило тяхното бъдеще и впоследствие Цветанка още много пъти казвала “Да”.

Скоро Василий отишъл на селскостопанска бригада и домъкнал в общежити­ето чувал с картофи. Сега вече всяка вечер се събирали на пържени картофи. Тук, в общежитието, Василий опитал първото българско питие – мастиката, и се отвратил до дъното на душата си. Миришело му на лекарство и не можел да се освободи от чувството, че е болен. Виж, ракията обикнал повече от водката. Ракията имала аромат на плод.

През 1977 година Василий Жукивский посещава България и тогава вижда за пръв път толкова много и толкова евтини прас­кови. “Отядох се на праскови!” – спомня си Василий. Ако Ева е изкусила Адам с ябълка, то Цветанка е изкусила Василий с праскова. Решават да вдигнат сватба. Оженили се в Лвивския дворец на щастието, където е снимана руската версия на филма “Тримата мускетари”. Изобщо, Лвив бил толкова западен град, че съветските кинематографисти винаги снимали шпионски филми на фона на лвивските улици.

Мла­дото семейство обаче решило да отлети на юг и се заселило в България.

– Василий, какво ти направи впечатление в България? Все пак ти идваш от една славянска и близка нам страна?

– Няколко неща ми направиха впечатление. Първо­то нещо – как строите къщите си. В подбалканските градчета основата на къщата е по-тясна, а нагоре къщата се разширява с еркери. Много е хитро. След това, спомням си, бях на строителна бригада близо до манастира “Свети Мина” край София. Правеше ми впечатление, че когато седнем да почиваме, един строителен ра­ботник изчезва. Видях най-накрая къде ходи – ходи да полива малка градинка с домати и чушки. Едно парче земя на строителна площадка, което този човек използваше най-рационално. У нас се разхищава много земята, ето защо тези две неща ми направиха впечатление. Вие обаче разхища­вате водата. Бях удивен, когато видях в България домакини да изстудяват бира с вода за пиене. В моя роден край водата не достига, аз съм носил я от кладенеца и знам каква е цената на водата.

– Василий, а какви впечатления имаш от българ­ското село?

– Невероятни впечатления. Разказвам го на украинците, не ми вярват. Отидох в село Зайчино, Шуменско, при едни приятели и видях, че там има три казана за варене на ракия. Три казана има, а пияни няма. У нас, в Украйна, варенето на самогон се третира като престъпление и се преследва строго от закона. Ако у нас имаше такива казани, всичко живо щеше да налети на ракията, докато не я пресуши напълно… Но имаме и много общи неща. На български има една архаична дума “тлака”, която в украински е “толока” – когато много хора се събират да свършат една обща работа безплатно. Сега и у нас, и у вас хората се събират, изливат плоча, после зидат, леят втора плоча, покриват къщата и готово.

– Василий, какво уважаваш у българина?

– Това, че прави чешми. Под българско влияние и аз реших да се увековеча и направих чешма в родната Заставна, Буковина. Чешма с чучур. Моите съграж­дани така и я наричат – с непознатата за тях дума “чешма”.

– А какво те дразни?

– Дразни ме, че когато отстъпя място на жена в автобуса, те се засягат, защото мислят, че ги третирам като възрастни. А аз просто им отстъп­вам като на дами. Изглежда обаче, че в България твърде малко жени имат самочувствието на дами.

– Така е, пане Жукивский. Какво да си пожелаем на раздяла?

– И българи, и украинци да стигнем средната заплата на поляка.

От сбирката “Балканки котел” на Йордан Попов (1941-2015) – писател (автор на над 30 книги), сценарист, фейлетонист, журналист от “Стършел”, лауреат на няколко награди – “Чудомир”, “Стоян Михайловски”, “Райко Алексиев”, голям приятел на Украйна.

София, 1997, издателство на в.”Стършел”, ISBN 954-8134-03-9, с епиграма на Радой Ралин: “Толкова е объркано всичко, че почвам да ставам оптимист”.

В тази сбирка Йордан Попов, освен друго, събра истории на десетина смесени двойки.