Украинката пропагандира творчеството на своя сънародник Михайло Парашчук, украсил култови сгради в София, Бургас, Перник

София, 31 октомври 2024.- Юлия Красовска не е от ук­раинците, потърсили спасение в България след началото на войната, пише във в.”Всичко за семейството” Пепа Йорданова.

Дошла на почивка с приятели през 2015 г., срещнала любовта и останала. Архитект по образование и художник по призвание, тя е посветила по­следните пет години да изследва творчеството на своя съна­родник Михайло Парашчук. Смятан е за един от най-ярките представители на новата тен­денция през 20-и век за син­тез на декоративното изкуство и архитектурата. Автор е на впечатляващите скулптурни фасади на знакови сгради като Народния театър, Софийския университет, Съдебната палата и Националната библиотека.

“Запознах се с творчеството му през 2018 г – обяснява Юлия пред “Всичко за семейството”. – Тогава посолството на Украйна направи фотоизложба с негови творби в София и на други места из България. Беше мно­го интересно и започнах да го проучвам. През 2019 г направих изложба в София, а сега и в Сли­вен. Изборът ми не е случаен, в художествената галерия на града се съхраняват 26 скулптури на майстора, които не бяха показвани до този момент.” До тях Юлия подредила свои маслени плат­на с част от сградите в София, по които Михайло Парашчук е работил. Добавила акварели на детайли от тях. Така се получила по-пълна картина на творчест­вото му, а и тя дала своята гледна точка към него. На изложбата представила и книгата, която на­писала за видния си сънародник.

През 1891 г. Михайло Параш­чук е на 13 години, когато напус­ка родното си село Варваринци (сега е в Украйна, а тогава е в Австро-Унгария). Но напуска не заради насъщния, а за да се посвети на изкуството. Първите му учители оценяват високо неговия талант и го изпращат в Краков да учи в художествено училище. По-късно любозна­телният младеж следва във Ви­енската художествена академия. През 1898 г. се озовава в Лвив (Лвов). Там 20-годишният тво­рец работи по паметника на Адам Мицкевич, който се смята за един от най-красивите в света паметници на този поет. Започ­ва и художествено оформление на сгради.

Културната общественост на града е възхитена от неговия талант, видни меценати го из­пращат да следва през 1906 г. в Париж. Учи в частната худо­жествена академия “Жулиен” при проф. Верле, а световноиз­вестният Огюст Роден го допус­ка в своето ателие.

После в Мюнхен Парашчук преподава в Института за приложни из­куства. Надделява мъката по Украйна и младият профе­сор напуска Германия. Но и в Киев не се задържа дълго. Под­гонен от царското правителство, тъй като го смятат за немски шпионин, се връща в Австро-Унгария. По време на Първата световна война работи в Чер­вения кръст. В лагер за военно­пленници от руската армия ор­ганизира ателиета по рисуване, резба и художествена керамика, където мнозина млади украинци усвояват занаяти.

В края на лятото на 1921 г. като представител на Червения кръст Парашчук пристига в България. В София среща мнозина свои приятели от Мюнхен – арх. Тодор Горанов, художниците Александър Миленков и Кон­стантин Щъркелов, актьора Сава Огнянов. Там по негова инициатива са създали укра­инско-българско дружество и решават да го възстановят в Со­фия. Парашчук остава времен­но, а след това – завинаги. Така България става втора родина на украинския скулптор.

През 1922-1944 г. у нас са съз­дадени най-добрите образци на синтеза на декоративното изкуство и архитектурата, а това до голяма степен се дължи на Парашчук. Той въвежда за пръв път изработването на ма­кети за монументални сгради и предварителни проучвания на архитектурни и скулптурни еле­менти. Негови са декоративните мотиви с лъвове на “потъващи­те” врати на БНБ, зодиакалния часовник в оперативната зала, разкошния хол на втория етаж с колоните и капителите. Във Военната академия създава ре­лефи по сюжети от българската история във входното антре. За един от тях – “Цар Симеон пред стените на Цариград”, отива специално до Истанбул.

Освен оформление на сгради скулпторът прави бюстове от натура на Цанко Церковски, Стилиян Чилингиров, Рад Дедев, Йордан Пекарев (по-късно Парашчук се жени за дъщеря му Цветана Пекарева). Моделира образите на Пейо Яворов, Гоце Делчев. Създава стилизирана глава-барелеф на Христо Ботев – единствената творба у нас от този род. На украинеца бълга­рите дължат бюста на Стефан Караджа, барелефа на Алеко Константинов в Пазарджик.

През есента на 1963 г 85-годишният Михайло Парашчук е изпратен на почивка в с. Баня, Карловско, за да може след това да започне работа по паметника на хан Аспарух. Но там на 24 декември 1963 г. приключва жизненият път на твореца.

“Като архитект съм впечатле­на колко запознат е той с кон­струкциите на сградите, за да се впишат творбите му по идеален начин във фасадите, – обяснява Юлия. – Понякога е правил ук­раси дори на готови сгради. А изглеждат като едно цяло, всичко е в хармония. Страхотно е, че напоследък има голям интерес към творчеството му и в Украй­на, и в България. Ще продължа да го пропагандирам, надявам се следващата година да направя изложби в Бургас и Русе, където има негови сгради.

Тези в София са популярни, проучвам сега в провинцията. Имам покана и за изложба в Киев, дано да се върне спокой­ствието в родината ми, за да мога да я осъществя. Благодарна съм, че тук имам възможности да се развивам. Смятам да правя и занапред мостове между Бъл­гария и Украйна, както Михайло Парашчук ги е правил”, заклю­чава Юлия Красовска.(УВести)

Нашата справка:

Юлия е завършила архитек­тура в родния си град Днипро (Днепропетровск) в Украйна. Преди да дойде в България, работила по специалността, а рисуването било само хоби и преподавала като допълнение към основните се занимания. След като се установила в Бургас и създала семейство, то станало нейна основна професия.

Художничката има много са­мостоятелни изложби, вдъхно­вяват я архитектурата, старите сгради. Участвала е и в общи в България, Украйна, Турция, Китай, САЩ, Япония.

“Създадох школа по изобра­зителни изкуства и се занима­вам с деца. Подготвям ги да кандидатстват в художествени училища, за академията, за архитектура. Дъщеря ми вече е почти на седем и рисува непре­къснато. Много ми помага в школата и работим в екип. Съпругът ми винаги ме подкрепя, няма как без неговата помощ да се справя с всичките си про­екти. Той няма нищо общо с изкуството, но има отношение към красотата“, благодарна е жената.

Още по темата:

КОЙ Е УКРАИНЕЦЪТ МИХАЙЛО ПАРАШЧУК И КАКВО Е НАПРАВИЛ ЗА БЪЛГАРИЯ?