Киев, 04 ноември 2024 г. – Най-стабилното геополитическо равновесие на държавите, което познаваме добре, възниква след Втората световна война, пише Сергий Корсунский, извънреден и пълномощен посланик на Украйна в Япония, за “Дзеркало тижня“. Създадената тогава трансатлантическа система за взаимно възпиране, както и механизмите на взаимодействие, съществували до края на Студената война, бяха толкова внимателно изградени, че дори многобройните опити за дестабилизиране на системата (т.е. за добавяне на външна енергия към нея под формата на войни в Корея, Виетнам и Афганистан, безкрайни конфликти в Африка и постоянни сблъсъци в Близкия изток) не успяха да постигнат целта си. Единствено самоубийството на “империята на злото“, подкрепено от “гения“ на Кисинджър във възхода на Китай, успя да наруши следвоенното равновесие.
Еуфорията по отношение на “края на историята“ и погрешната преценка на причините за разпадането на СССР, чиято икономика можеше да оцелее известно време по китайски модел, ако не беше потънала в идеологическо блато, изиграха жестока шега на Запада. Още през 90-те години беше пропуснат моментът, в който партията, която уж беше загубила Студената война, започна да мисли за реванш и да изгражда актуализиран проект на своята част от “баланса“. Вместо да сложи край на краха на последната от империите, Русия беше призната за член на ООН, без да се присъедини към организацията, и получи място в Съвета за сигурност на ООН без правно основание; по силата на споразумение между Русия и Запада Украйна беше разоръжена в замяна на Будапещенския меморандум; Москва започна да формулира интеграционни военни и политически проекти, първо в бившия Съветски съюз, а по-късно и извън него; а отношенията с Китай станаха стратегически още при Елцин.
Най-малкото Приднестровието, Нагорни Карабах и двете чеченски войни трябваше да бъдат индикатори за предстояща катастрофа за Запада, но те не бяха такива. Бил Клинтън приветства идването на власт в Русия на офицер от ФСБ. Както преди, така и след Клинтън, пожелателното мислене се разрастваше, хаосът се увеличаваше, а окончателната дестабилизация на системата след терористичните атаки от 11 септември 2001 г. направи невъзможно връщането назад. Единственият въпрос беше кога и къде ще бъде започната нова война като инструмент за създаване на нов баланс на силите, само че този път по образец на Кремъл. Грузия не беше достатъчно голяма жертва и Украйна се превърна в основна цел. Западът можеше да разпознае навреме предстоящата катастрофа, но дори Мюнхенската реч на Путин от 2007 г. не беше чута.
От тази гледна точка идеолозите на новия фашизъм в Кремъл съвсем разбираемо твърдят, че Русия воюва в Украйна не с Украйна, а със Запада, и че тя не се интересува от земята, а от ново преразпределение на света. Единственият проблем е, че те не са в състояние да формулират какво ще бъде това преразпределение, на какво ще се основава новият баланс на силите и между кого трябва да се изгради той. Говоренето на руските стратези за световното мнозинство, полицентризма, семейните ценности и Русия като последна надежда на човечеството не може да се квалифицира дори като есе за първокурсници, камо ли като стратегия.
Ето защо Китай, нов и могъщ, въпреки че не е воювал от Корейската война насам, е призован да помогне. Китай е този, който сега предлага геополитически концепции, формулира условията на бъдещия баланс и затова Китай, а не Русия, тревожи Съединените щати. Напоследък Путин всячески се опитваше да покаже, че БРИКС е негов празник и че влияе на нещо друго, но единственото важно събитие в Казан беше срещата между лидерите на Индия и Китай, които се договориха да намалят напрежението по спорната граница. Това е важно, защото Индия е сериозен аргумент за изграждането на бъдещ баланс. Освен това, ако Китай успее да избегне “капана на СССР“, чиято същност беше замяната на икономиката с идеология, за който и да е президент на САЩ ще бъде изключително трудно да преговаря с него.
Победата над Русия не е лесна задача, но тя ще укрепи позициите на Запада в предстоящото преразпределение на света и именно това е аргументът, който трябва да работи в диалога с нашите партньори. Паническото решение да се включат севернокорейски войници във войната против Украйна е колосална глупост, чиито последици със сигурност ще се обърнат срещу Москва. Израел вече показа на Иран колко струват заплахите на последния да изтрие еврейската държава от картата. Ким Чен Ун трябва да обърне внимание на този прецедент; той също започна да заплашва близките и далечните си съседи твърде гръмко, а сега се включи във война, която не е негова.
В какъвто и контекст да поставим сегашния хаос в международните отношения, важно е да осъзнаем, че почти всяка държава, дори тези, които са само наблюдатели, вижда ситуацията по различен начин. Това, което за нас е съвсем очевидно, не изглежда така за генералния секретар на ООН и за много държави, затворени в собствените си проблеми. Срещата на върха на БРИКС в Казан, която беше пълен провал за Русия, се възприема по съвсем различен начин от Африка или Югоизточна Азия. Развитите демокрации трябва да обърнат внимание: вече не е възможно да се избегне реформирането на глобалната система и те трябва да предложат място на масата на доскоро пасивните, но важни от гледна точка на съвременната геополитика развиващи се страни.
Половината от световното богатство днес се генерира в Азия, а Африка е най-важният континент от гледна точка на ресурси и перспективи за развитие. Все повече “средни“ държави стават независими и са загрижени за ограниченията, създадени и поддържани от развитите държави в предишни исторически периоди. Неофитите на глобалната политика в момента се затрудняват да формулират какво точно не е наред и как да изградят един нов свят. Въпреки това те са привлечени да говорят за бъдещето, защото това създава илюзията за ангажираност. Оттук и уж “опашките“ за присъединяване към БРИКС, ШОС и други безсмислени структури. Време е възрастните да поемат отговорност и да проведат реформи – на първо място на междуправителствените институции и структурите за международна сигурност, и да ги направят по-приобщаващи. Но за да направим това, разбира се, все още трябва да преживеем 20 януари, което е трудна задача.
Експертите по международни отношения казват, че по отношение на стратегиите за развитие държавите се делят на две категории. Едните формулират цели, предварително обмислят контурите на желаното бъдеще и след това продължават напред, като използват по най-добрия начин наличните ресурси. Те вярват, че спонтанността и инициативата водят до успех, когато са добре подкрепени от подготовка и логистика. Други действат по различен начин. Те не моделират бъдещето или го моделират само частично, а когато са изправени пред предизвикателство, са принудени да действат под силен външен натиск. Не е трудно да се разграничат такива състояния. Тези, които знаят как да изграждат стратегии, се придвижват към целите си по-бързо и по-енергично. Тези, които реагират на обстоятелства извън техния контрол, обикновено действат бавно и често просто избягват радикални решения. Точно така постъпват държавите в уязвимо положение, когато са принудени да следват обстоятелствата, а не да ги създават.
Броят на първите е изключително ограничен – САЩ, ЕС и Китай – и те ще се превърнат в гравитационни центрове, ако формулират визията си за бъдещето по начин, който е привлекателен за другите страни. Русия, която представлява структурата на вселената под формата на концепцията на Дугин за “разширяващата се империя“ и “държавната цивилизация“ на Караганов, може да привлече само изгнаници и недосегаеми. Останалите ще спазват санитарна дистанция (както показа неотдавнашната среща на върха на БРИКС), което означава неизбежен цивилизационен крах на системата на Путин.
В същото време Западът в лицето на САЩ и ЕС все още не е запълнил концептуалния вакуум в международните отношения със собствена визия за колективното бъдеще на човечеството. Изкуството на съвременната стратегия се състои и в умелото и оптимално използване на всички налични ресурси за постигане на целта. Това е особено вярно, когато ресурсите са ограничени, а войната е на Давид срещу Голиат.
Един такъв ресурс, който Западът трябва умело да управлява, са механизмите за колективна сигурност. Понастоящем отсрещната страна не разполага с такива инструменти, въпреки че съществуващите двустранни споразумения и договорености между Русия, Северна Корея, Иран и Китай вече са своеобразен прототип на бъдещ военен съюз. Колкото по-дълго продължи войната и Украйна остане извън НАТО, толкова по-голям е шансът от другата страна да се появи нов Варшавски договор, само че с друга столица в името.
Най-ужасяващото измерение на всяка война е, разбира се, бойното поле. Но това се разбира от онези, които имат съответната историческа памет или са сравнително близо до фронтовата линия. За останалите войната често е просто едно от събитията във вечерните новини. Това не бива да е така за онези, които мислят и/или вземат решения. В тези технологични времена е лесно да се получи необходимата информация и да се анализират бъдещите сценарии въз основа на най-лошия сценарий: както казват японците, живей така, сякаш вече си мъртъв.
Стратегиите, насочени към елиминиране на най-лошия сценарий, са най-правилните, колкото и “рационални“ аргументи да им противоречат. Твърдения като “Украйна не може да бъде приета в НАТО, защото там се води война“, “не можем да дадем разрешение за нанасяне на удари дълбоко в руската територия, защото това е ескалация“ и други подобни са нищо в сравнение с опасността след несправедливия край на войната да се получи нов световен ред, не просто с друг геополитически център от другата страна, а с военен блок с толкова ядрени държави, колкото и НАТО, и с нулева стойност на човешкия живот.
Часовникът на историята има неравномерен ритъм. И докато агресията на Русия против Украйна все още беше възможно да се предвиди, никой не можеше да предвиди влизането на Северна Корея във войната и доставката на ирански безпилотни самолети. Докато съмненията измъчват нерешителните, а погрешните оценки са в основата на правенето на политики, ентропията продължава да расте. Наистина живеем във време на промени.(УВести)