Въпреки че всеки има свой собствен път и своя собствена съдба, ще се справим, както можем

Киев, 07 септември 2024 г. – Всички сме уморени. Някои се справят по-добре. Някои се справят по-зле. Ние не сме същите, каквито бяхме в началото на войната. “Дзеркало тижня” разговаря с проф. Галина Пилягина – ръководител на Катедрата по психиатрия, психотерапия и медицинска психология в Националния университет по здравеопазване на Украйна “Платон Шупик“, за това, какви сме станали, какви ще бъдем след войната, какво ни разделя и какво ни обединява, както и за психологическата помощ и антидепресантите.

– Пани Галина, какво е сегашното състояние на обществото ни според Вас? Как се е променило то от началото на пълномащабната война? През какви етапи преминахме и какво става сега? Понякога изглежда, че сме по-разделени. Някои хора вече нямат търпение да преминат през всички трудности. Има повече агресия…

– Не съм съгласна, че има някакво разединение. През всичките тези две години хората се притичваха на помощ един на друг. Тук стана чудо. 24 февруари 2022 г. Когато имаше опашки пред военните окръжия и записване, коктейли “Молотов“, взаимопомощ и грижа за по-слабите. Когато всички бяхме заедно. Имам предвид, включително и властите. Поне така изглеждаше.

А от 2023 г. нататък всичко започна да изглежда… доста разнообразно, да го наречем така. И хората веднага го усетиха. Те са мъдри, невероятни са в този смисъл.

 Разбира се, има и умора от ставащото. Този живот не може да се нарече нормален. Умората и скръбта се натрупват. От една страна, ясно е, че трябва да увеличим усилията за мобилизация. От друга страна, начинът, по който това се прави, е, меко казано, стресиращ.

Наистина изглежда, че се намираме в различни светове – тези, които воюват, тези, които живеят на територии, където се водят сражения, под окупация, или тези, които живеят на условно мирни територии или са напуснали Украйна. И дори последните се сблъскват с различни условия и проблеми в зависимост от това в кои държави се намират.

Можем ли да разделим всички на някакви специфични групи на тази основа? Вероятно да. Но аз все пак не бих го направила. Струва ми се, че всичко зависи от едно нещо: дали човек е в армията или не. Защото това са напълно различни неща. А всички останали… Дори и да не се сражават, повечето от тях имат роднини, приятели и близки на фронта. Там вече има толкова много загинали. Виждам в Киев колко има хора с ампутирани крайници…

Това вече засяга всички. Изглежда, че всички ние сме свързани с това. И тези, които са заминали. И дори тези, които откровено казват, че не планират да се върнат в Украйна. Но се обръщат към мен, към Украйна, за помощ. Те не искат да губят връзка. Поне по този начин.

Така че, от една страна, можем да се разделим на няколко групи. Но от друга страна, не, всички сме в една лодка. Независимо дали седим в окопите, или не, цялата страна е на предна линия, всички са засегнати от войната.

– Но през последните две години и половина ние се променяме. Промениха се чувствата и възприятията ни. Как?

– Първият естествен етап е шокът. И първоначалният период на сериозна адаптация. Към лятото на 2022 г. можем да кажем, че сме се адаптирали.

Вторият етап за нас започна през октомври 2022 г., като септември беше повече или по-малко спокоен в Киев. В началото на октомври се възобновиха масираните обстрели и започнаха прекъсвания на електрозахранването. И това беше съвсем различна история.

Следващият етап, свързан с големите надежди за нашата така шумно рекламирана контраофанзива, започна през пролетта на 2023 г. По това време много хора смятаха, че ще успеем да направим всичко през есента и да освободим всичко. И тогава имаше разочарования, режим на тока, макар и не такива, от каквито се страхувахме. Отново надежди, този път свързани със събитията в Курск, и очакване на трудна зима с прекъсвания на електрозахранването.

Има умора и скръб. Всеки ден врагът унищожава нещо някъде, умират хора. И това се натрупва в нас. Живеем едновременно в две паралелни реалности. Едната е ежедневието ни, напрегнато, с различни въпроси и проблеми, отколкото преди войната, с много повече работа, отколкото преди. Но ние живеем.

Втората е, когато се задейства сирената, активират се системите за противовъздушна отбрана, нещо пристига в града ви и вие отново сте въвлечени в системата на войната. А след това, когато тя свърши, отново се връщате към ежедневието. Това не е толкова навик, а нещо близко до него. Говоря предимно за Киев, където живея. Трудно ми е да си представя как оцеляват хората в градове, които са обстрелвани непрекъснато. Но нещо подобно чувам и от тях.

Това е такава променлива едновременност.

– Наскоро всички активно обсъждаха преговорите. И проучванията на общественото мнение показаха, че докато миналата година мнозинството е било готово да приеме само връщане към границите от 1991 г., днес възгледите им се променят. Какво, според Вас, влияе на това къде се накланят везните?

– Трудно мога да говоря на национално ниво. От една страна, половината от страната е разрушена, десетки хиляди хора загинаха, милиони бяха физически и психически наранени. И какво, просто да приемем начина, по който стоят нещата, и да прекратим огъня? От друга страна, вече няма онова вътрешно единство, няма готовност да се защитава страната до последно.

За разлика от Втората световна война, тази война се води онлайн. Тук виждаме как войната убива страстта, как загиват тези, които защитават страната, и виждаме всеотдайността на някои доброволци. И в същото време виждаме как други печелят от войната напълно безнаказано; как командирите не щадят войниците, като ги изпращат на сигурна смърт. Цялата страна наблюдава как представители на военните окръжия хващат хората по улиците. И всичко това се става по едно и също време. Не е нормално да има паралелно финансиране на всички нужди от хората и доброволците, а в същото време да се крадат милиони държавни средства. Как да го асимилирам в главата си?

И отново, една от проявите на днешния сюрреализъм е усещането, че живеем в два паралелни свята едновременно. Има много хора, чийто живот е напълно променен, реалността е изтръгнала  плановете и навиците им, те са загубили чувството си за цел и надежда. А има и хора, които са намерили себе си и понякога правят това, което трябва да направят не по силите си, и разбират защо трябва да правят всичко това.

– Какви запитвания получавате най-често сега? Промениха ли се те от началото на войната?

– Променили са се. Смъртта на близки хора, трагедията на окупацията, проблемите с евакуацията и отчаянието от началото на войната са запитванията от 2022 г. Помощта за военните и други ситуации, пряко свързани с последиците от загубите във войната, със сигурност присъстват в практиката ми. Но най-вече исканията се отнасят, така да се каже, до проблеми в обикновения труден живот.

Случи се така, че напоследък работих много с тийнейджъри и техните родители, с млади хора. И мога да кажа, че в тази среда, според мен, проблемът номер едно е депресията.

Виждам, че увеличаването на психичните проблеми, особено сред децата и младежите, до голяма степен е причинено от внезапните и критични ограничения, които всички ние преживяхме по време на Ковид-19, включително постоянното пребиваване в апартамент и дългите престои при родителите, дистанционното обучение и невъзможността за нормално общуване с връстниците. Децата израснаха, без да видят съучениците си в продължение на почти две години. И тогава избухна войната. А това е много сериозно. Това ме тревожи като лекар. Това, че децата учат и растат онлайн. Това е притеснение, но не и песимизъм. Удивително е колко адаптивни сме всички ние, в добрия смисъл на думата.

– Много пъти чувам от различни хора, че самоубийствата се увеличават…

– Да, това е вярно. Въпреки че в днешно време статистиката е сложна. В тази ситуация не може да има общоукраинска статистика. А и причините са много различни. За съжаление, някои хора не могат да понесат бремето на натрупаните загуби и проблеми – те губят насоките си за живот и надеждата за бъдещето. Умората провокира агресия и автоагресия. Алкохолизъм и наркотици – не мога да кажа със сигурност, но практиката показва, че тези фактори са станали по-чести причини за самоубийства. За съжаление има много смъртни случаи сред младите хора.

В никакъв случай не искам да кажа, че всичко е ужасно и лошо. Не всеки е депресиран. Но сред младите хора процентът е много висок. И това е разбираемо. На родителите им е трудно. За тези, които са останали в Украйна, и за тези, които са били принудени да напуснат, много въпроси са трудни за решаване в организационен и психологически план. За съжаление, ако човек не намери опора за себе си – разбиране, визия за това как да живее, вяра или надежда – той просто е изгубен. И единственото нещо, което искат, е да избягат. Към компютърни игри, хазарт, телевизионни предавания, наркотици, алкохол…

– Днес има много психологически инициативи и програми, включително и тези на първата дама – Олена Зеленска. Какво мислите за тях?

– Хубаво е, че съществуват. Когато през 2014 г. се казваше, че “цялата страна страда от посттравматично стресово разстройство“, това абсолютно не беше вярно. Всички бяхме разтърсени, но оцеляхме. Да се каже това сега също е абсолютно невярно. Но е вярно, че днес има много повече проблеми, те са по-сериозни и много различни.

Системата на здравеопазването работи. Виждам колко много правят доброволците – психолози и лекари, за да оказват психологическа подкрепа на военните, на вдовиците, на тези, които са преживели окупацията и са били освободени от плен… Това е много важно и необходимо.

– Един ден войната ще приключи. Как украинското общество ще излезе от нея? Как ще се прояви то?

– Мисля, че то ще бъде по-зряло. Това е така, ако говорим за общество. Но всичко ще бъде много различно. И това ще зависи от много обстоятелства. Главното ще е, че съществуваме.

– Като по-зряло казвате – как ще се прояви това?

– Вероятно в моралния закон вътре в нас. В способността да изграждаме и да носим отговорност за живота си. В умението да забележиш и да помогнеш на някой друг, когато това е необходимо.

– “Когато е необходимо“… Значи ще станем по-твърди, по-недоверчиви?

– Защо? Опитът от последните десетилетия показва, че масите са доста лесни за управляване. От една страна. От друга страна, те се самоуправляват. Мисля, че сме узрели по отношение на самоуправлението. Способни сме да се управляваме и да се справяме сами.

Как точно? Това всеки трябва да реши сам. Някой напуска, някой остава. Някой работи на доброволни начала, някой умишлено не иска да включва телевизора и да чува новините, а чете хубави книги. Това също е въпрос на “справяне“.

Преценявайте – какво е по-добре и какво е по-зле? Направете това, което трябва да направите, това, което сте избрали, и то ще бъде видяно. Ходенето по вода е свързано с това да вярваш в себе си и в това, че приятелите ти ще те подкрепят, и в Бога, и да се доверяваш на Бога за онези, които са готови. И всеки си има своето, и има възможности за вътрешна подкрепа, ако човек я иска. Моралният закон в нас и небето над нас също са добра подкрепа. Да, трудно е, разтърсващо. Но като цяло животът е труд.

Затова и недоверието съществува, но само за да разпознаем във времето и сладките, и ужасните лъжи. Да бъдеш внимателен във всяко отношение не е песимизъм, скованост или паника.

– Но не и оптимизъм?

– Аз имам вяра. Че сме тук и всички заедно със сигурност ще се справим. Въпреки че всеки има свой собствен път и своя собствена съдба. Ще се справим, както можем. Но колко можем да направим и каква е границата на нашите възможности? Тук се нуждаем от здрав прагматизъм. Вече разбираме, че хората не само се раждат, но и умират. Ще станем ли по-твърди в този смисъл? Да, вероятно. Но това е животът. И е добре, че той съществува.

(С незначителни съкращения)

Изданието “Дзеркало Тижня“ също се обърна към читателите си с обикновен въпрос – “Как сте?“. Ето и отговорите:

– Повече или по-малко се справям сам, търся опора – 87%.

– Справям се, но с антидепресанти – 3%

– Не се справям – 11%.