Киев, 24 юли 2024 г. – Преди една седмица Украйна върна 95 свои войници от руски плен. Волонтерката Оксана Макаренко записа разговор на един от тях – младо войниче, с майка му след всичко, което е преживял в Московия:

– До последния момент не вярвахме в размяната. Защото те толкова много ни заблуждаваха, толкова много ни се подиграваха… Водеха ни и на екзекуции, и на размяна… А после ни връщаха и ни се присмиваха. Но когато един войник влезе в автобуса ни и каза: “У дома сте, момчета! Слава на Украйна!“ – аз просто започнах да дишам, защото пред целия път седях и не дишах, мамо, наистина. А когато видяхме хората наоколо да ни посрещат, с украински знамена, цветя, плакати, беше като на филм, все едно не бяхме ние. И после, когато стигнахме, изпушихме първата си цигара, прегръдки, дадоха телефон, но забравих номера ти, мамо, представяш ли си, не се сърди, защото как мога да забравя телефонния ти номер, повтарям си го в главата от две години. Точно както ти ме научи, когато бях малък – казвам се еди-как си, живея еди-къде си, телефонният номер на майка ми е …. Момчетата се разплакаха, но не и аз. В болницата ни дадоха дрехи и ни заведоха в стола. А там – храна, мамо, храна! На масата имаше три различни купички с храна. Толкова много храна! Може би беше дажба за цял един месец в плен. И уханието на супа. От него ми се зави свят. Купата беше толкова дълбока, че супата стигаше до ръба. Взимах я с лъжица много внимателно, за да не се разлее нищо, а ръцете ми толкова трепереха, мамо, исках да ям културно, но ми се искаше да грабна купата и просто да я изпия цялата. А ръцете ми трепереха. А да ям, не можеш да си представиш, колко исках да ям. И толкова внимавах, за да е възпитано… Наоколо се разхождаше една жена, която ни даваше добавка, доливаше още, идваше до мен, прегръщаше ме, галеше ме по главата, както правеше баба ми, целуваше ме по слепоочието – яж, казваше, дете, яж, ще ти донеса още. И тогава започнах да плача. Ядях и плачех, притеснявах се да вдигна погледа, защото ме беше срам. А после се огледах и видях, че…  то почти всички бяхме така – ядяхме и плачехме. А супата, мамо, никога не съм ял по-вкусна през живота си. Не се обиждаш, нали, мамо?..(УВести)