Липсата на лидерство и политици, способни да поемат отговорност и инициатива, е една от характеристиките на съвременните политически елити на Запад
Киев, 28 януари 2024.- На 16 януари т.г. министърът на отбраната на Великобритания Грант Шапс произнесе историческа реч. Имението Lancaster House в сърцето на Лондон стана мястото, където бе дадена сурова, но реалистична оценка на настоящата ситуация в света.
Впрочем, именно тук, но през 1989 г., Маргарет Тачър изрази оптимистичната си надежда, че глобалната конфронтация между Запада и Изтока е към своя край. Прогнозата на бившия премиер на Великобритания обаче се оказа като цяло грешна и ограничена във времето.
Грант Шапс заяви: ерата на мира приключи, настъпи ерата на предвоенния свят, която във всеки момент може да се превърне в ерата на глобалната война. Западът трябва да е готов за нови предизвикателства, за да овладее надигналите глава автократични врагове. И не само да се противопостави, но и да вземат инициативата, заставайки в защита на своите ценности по света. Развивайки собствени отбранителни способности, укрепвайки сътрудничеството, демонстрирайки лидерство.
Всичко казано от британския политик е актуално и представлява дълбок геополитически анализ. Засега обаче не е напълно ясно дали съвременният Запад е готов да отговори адекватно и решително на новите заплахи. Способен ли е да провежда активна политика на сдържане, както беше по време на Студената война? Дали западните политически елити ще приемат на сериозно тезите на Грант Шапс? За съжаление, имаме основания за съмнение. И те са тежки.
На 5 март 1946 г. във Фултън видният английски политик Уинстън Чърчил дава точна оценка на процесите, протичащи в Европа след поражението на Третия райх. СССР, ръководен от Сталин, не крие експанзионистичните си намерения и се опитва да разшири сферата си на влияние върху цяла Европа. Бившият ръководител на британското правителство предупреди: за да се спре настъплението на комунизма, е необходимо да се обединят усилията. Защото Москва разбира и уважава само езика на военната сила.
Това събитие през 1946 г. във Фултън се смята за началото на Студената война, която Западът в крайна сметка успя да спечели. Въпреки това, няколко дни преди историческата реч на Чърчил, заместник-посланикът на САЩ в СССР Джордж Кенан изпрати доклада до Вашингтон, в който отбеляза, че сътрудничеството със Съветския съюз е невъзможно и че Кремъл разбира само езика на силата. Тези възгледи формират основата на американската политика на сдържане.
На 12 март 1947 г. американският президент Хари Труман обявява външнополитическа доктрина, насочена към противодействие на разпространението на съветското влияние и оказване на помощ на правителствата на Гърция и Турция, които са застрашени от възхода на комунистическите сили. Доктрината на Труман предвижда постоянен натиск върху СССР и подкрепа за страните с демократична форма на управление. През същата година САЩ предлагат на западноевропейските страни програма за икономическа подкрепа, наречена “Планът Маршал“. Условието за получаване на финансова помощ е в националните правителства да няма комунисти. Резолюцията на Ванденберг, приета от Конгреса на САЩ през юни 1948 г., фиксира отхвърлянето на политиката на изолационизъм от страна на Америка.
През 1948 г. Западът не отстъпи по време на организираната от СССР блокада на Западен Берлин. Целта на Съветския съюз беше да попречи на създаването на западногерманска държава. Изнудването обаче не успя. Блокадата приключва през май 1949 г. През същата година е създаден военно-политическият блок НАТО, чиято основна цел е защита от евентуална агресия от комунистическия лагер.
През 1950 г. комунистическият севернокорейски режим, с подкрепата на СССР и Китай, нахлува на територията на Южна Корея. Съединените щати насочиха своите военни да защитават правителството на Република Корея. Полуостровът се превърна в арена на негласна военна конфронтация между двата блока. Както се знае, кървавите военни операции завършиха с разделянето на Корея на две части.
Способността на Запада да се противопостави успешно на комунистическия блок се основаваше на няколко фактора. Западните политически елити от онова време са били наясно с нивото на опасност, която произлиза от СССР и неговата идеология. Те не са имали илюзии, че Съветският съюз може да бъде спрян с празни декларации и дълбока загриженост. Лидерите на държавите от Западния блок многократно са демонстрирали способността си да действат решително и сурово в рамките на изпълнението на доктрината за възпиране, в частност, с използването на военна сила. Комунистическите поддръжници, които съществуваха в западните страни, като цяло нямаха значителна обществена подкрепа. Въпреки вътрешнополитическите различия, в страните от западните демокрации имаше единна позиция относно отхвърлянето на комунистическата идеология. И не беше въпрос на дискусия и дебат. Все пак Западът демонстрираше увереност в своята правота. Много по-висока вяра в собствените ценности, мироглед и морал. В това, че западната цивилизация, въпреки известните си недостатъци, е в състояние да предложи на човечеството най-добрата алтернатива и да доведе до просперитет и достоен живот за колкото се може повече нации и граждани.
Сегашната геополитическа ситуация и състояние на нещата в страните от конвенционалния западен лагер значително се различават от средата на миналия век. Днес западните политически елити не демонстрират достатъчно ниво на единство в оценката на глобалните предизвикателства. Речта на Грант Шапс теоретично може да бъде тласък, който да принуди Запада да преразгледа политиката си. Изхвърлете вцепенението си и започнете да действате по-решително. Но няма гаранции, че това ще стане.
След Втората световна война Съединените щати изоставиха своята политика на изолационизъм и поеха върху себе си почетната мисия да водят свободния свят в противопоставянето му на тоталитаризма. Но сега Вашингтон не е много склонен да изпълнява ролята си и от време на време проявява носталгия по времената, когато Америка се занимаваше изключително с вътрешни проблеми. Липсата на лидерство и политици, способни да поемат отговорност и инициатива, е една от характеристиките на съвременните политически елити на Запад.
Агресията на Русия, започнала още през 2008 г. с нахлуването в Грузия и продължила с анексирането на Крим през 2014 г. и последвалата война в Украйна, е причинена по-специално от неспособността на Запада да реагира адекватно. Доктрината за активно възпиране, която по-рано работеше успешно против много по-мощния и опасен комунистически лагер начело със СССР, се оказа непопулярна през ХХI век. Вместо това Западът се върна към опитите си да умилостиви агресора. Всички са усетили отслабването на позициите на Запада и намаляването на решимостта му да защитава свят, основан на международното право и справедливост. От Русия, Иран, Китай, Северна Корея до хуситите, които извършват пиратски набези и не се страхуват да атакуват американски и съюзнически военни кораби в Червено море.
В западните страни има много политически сили от различен спектър, които по един или друг начин са свързани с Русия. Така беше по време на съществуването на социалистическия лагер. Разликата от ерата на Студената война е, че тези сили в някои страни не само имат силни политически позиции, но дори са на власт на някои места. Или претендират за власт. И те представляват различни политически флангове – от крайно ляво до крайно дясно. Или просто са популисти с доста разклатена система от възгледи. Ще подкрепят ли те обща линия за сдържане на блока от световни автокрации? Или биха предпочели да се опитат да се разберат с тях?
Освен това, Западът сериозно отслабна идеологически. Ценностите, които му позволиха да стане успешен и да доминира на планетата, вече не са ценности за голяма част от обществото. Образователните институции в Америка и Европа се превърнаха в центрове за разпространение на различни леви идеологии и сериозно индоктриниране на младежта. Проучване от 2007 г. на политическите убеждения на професорите в Съединените щати установи, че 18% от професорите по социология смятат себе си за марксисти. Според проучване от 2017 г., мнозинството от американското поколение “Y” (или милениали) предпочитат да живеят в “социалистическа, комунистическа или фашистка страна, отколкото в капиталистическа“. Според проучване на Gallup от 2022 г., 51% от 18–29-годишните в САЩ, Канада, Великобритания и Австралия одобряват социализма.
Комплексът за вина на бялата раса за всички планетарни грехове активно се натрапва на западните общества. Културните войни, критичната расова теория, науката за социална справедливост, джендър идеологията и агресивните опити за пренаписване на историята разкъсват социалната тъкан на западната цивилизация. В САЩ голяма публичност придоби “Проект 1619” – ревизионистка историографска работа, която критично разглежда традиционно почитани фигури и събития от американската история, включително патриотите на Американската революция, бащите-основатели и по-късни фигури като Ейбрахам Линкълн. Същността на концепцията се свежда до факта, че основният мотив за създаването на Съединените щати и обявяването на независимостта през 1776 г. е запазването на робството. И цялата американска история е изградена върху системен расизъм и потисничество на различни групи и малцинства.
Индустриалният, научен и технологичен потенциал на държавите от свободния свят все още значително надхвърля показателите на страните, управлявани от диктатори и в които преобладава авторитаризмът. Но Западът им губи в решителността и той не е играчът, който оформя дневния ред на глобалната сцена. Предпочита да отговаря на предизвикателствата, понякога със закъснение.
Ще успее ли морално отслабената западна цивилизация да се съревновава успешно с диктатури, които не изпитват никакви съмнения и угризения на съвестта по пътя към постигането на собствените си цели? Възможно ли е да спечелим нова студена война, ако не вярвате твърде много в себе си и ценностите, които защитавате? Все въпроси, на които отговорите се чакат.
Петро Герасименко, журналист, анализатор, PR технолог (“Дзеркало тижня“)