Можем да разчитаме само на себе си по въпроса за нашето оцеляване и защита на страната
Киев, 01 януари 2024.- Украинците възлагаха големи надежди на 2023 г., пише “РБК-Украйна“. Но това не беше нито година на победа, нито година на големи военни успехи. Украйна не можа да постигне значителен напредък на бойното поле. Очакваното и у нас, и на Запад контранастъпление завършва с освобождаването на десетина села. До края на годината руснаците засилиха атаките по цялата фронтова линия и се върнаха към масирани ракетни удари по градове. Русия натрупва ресурси и няма никакво намерение да се откаже от плановете си да превземе Украйна, връщайки страната под свой контрол.
Несигурността относно военната и финансова помощ от партньорите за тази година, мътните перспективи за американска подкрепа поради президентските избори (факторът Тръмп), както и вътрешните предизвикателства, свързани с мобилизацията, засилват страховете за бъдещото развитие. Въпреки че преди година ситуацията едва ли изглеждаше по-добре. Страната беше на ръба на тоталното спиране на тока, темповете и обемите на доставките на оръжия бяха депресиращи (все още не беше взето решение за танкове и самолети), а на фронта руснаците провеждаха “месни атаки“ близо до Соледар и Бахмут. Но, разбира се, все още имаше пробив на въоръжените ни сили в Харкивското направление и освобождаването на Херсон, което все още оставяше място за оптимизъм.
Очакванията за победа нарастваха заедно с напредъка в доставките на оръжия, засилената противовъздушна отбрана и съобщенията за голяма офанзива. Политици и висши военни, говорейки за бъдещата офанзива, мечтаеха да влязат в Крим през лятото, да се разхождат из Ялта и да върнат границите на Украйна от 1991 г. Успешните атаки срещу Кримския мост, безпилотните самолети в Москва и ударите с ракети по обекти в дълбокия руски тил, както стана с щаба на Черноморския флот в Севастопол, изглеждаха доста обещаващи.
Украинските политици, изглежда, се повлияли от очакванията и си повярвали в победата по-рано. Голямата политика се върна в Киев, а безгрижният живот – в някои градове. Новините от тила започнаха да засенчват новините от фронта, давайки все повече повод на военните и волонтерите да говорят за безразличието на цивилните към войната. Стигаше се до моменти дори да забравяме кой е истинският ни враг, насочвахме агресия един към друг и търсехме чужди сред своите. Тилът, изглежда, беше готов за компромиси и не разбра думите на военните, че войната хич не е свършила и ще продължи още дълго.
Скандали с държавни поръчки за армията, топ рушветчии в лицето на заместник-министри и председател на Върховния съд окончателно изостриха градуса на напрежението в обществото. Прави впечатление общественото настояване за борба с корупцията и справедлив подход по въпросите на мобилизацията, задграничните пътувания, финансовото подпомагане на военните и др. Отговорът на това запитване е един от малкото, които правителството, поради липсата на победи в широк смисъл, можеше да даде бързо.
Вместо това на обществеността бяха показани нови павета в центъра на Киев и придобивания, не отговарящи на военните нужди. Сред длъжностните лица все още има желаещи да дадат/получат подкуп, да летят на почивка до Малдивите или да си купят нова луксозна кола. На този фон едва ли са изненадващи купоните в столицата по време на комендантския час с явното съгласие на полицията, ежедневните новини за бягащите от мобилизацията и корупцията във военните окръжия.
Войната като че ли започна да се премества на заден план. Известно време властите дори сериозно обмисляха идеята за провеждане на президентски избори, защото през тази година мандатът на Зеленский свършва. Започнаха да се появяват подробности за възможните разногласия между президента и главнокомандващия Валерий Залужний, който, според версията на управляващите, имайки високо ниво на подкрепа, самият той уж няма нищо против да се озове в политиката. Слуховете за оставката на правителството също не закъсняха – политически играчи както във властта, така и в опозицията се взираха в премиерския стол.
Но войната принуди тилът да обърне внимание на бойното поле. Ситуацията там се оказа далеч не такава, както беше представяна в съобщенията за офанзивата. Проблемът със снарядите се усложни от липсата на човешки ресурси – за военните става все по-трудно да комплектуват бригади, а ранените и бойците от фронтовата линия просто няма кой да ги смени. Към края на втората година от пълномащабната война вече не виждаме опашки за военните окръжия, тенденцията тук има по-скоро обратния ефект. Социалните мрежи са пълни с видеоклипове за насилствено връчване на призовки и доставяне към мобилизационните центрове и други подобни епизоди, които очевидно не мотивират хората да се запишат за армията. Едно просто решение – да бъдат уволнени всички “стари” военни комисари, вероятно, не е било толкова ефективно, колкото може да изглежда на пръв поглед.
Правителството и военните, очевидно, в противоречие относно подходите за мобилизация и използването на новобранци на бойното поле, изнесоха проблема пред обществеността. Президентът Зеленский обяви, че Генералният щаб иска 500 000 нови войници, а главнокомандващият Залужний, всъщност, опроверга държавния глава. В суматохата и бъркането между администрацията на президента и Генералния щаб към края на годината се появи скандален правителствен законопроект за мобилизацията с редица спорни норми, който веднага беше разкритикуван в парламента. Но, всъщност, обществото не получи ясни отговори, освен че мобилизацията все пак трябва да се проведе.
Реалността засега е, че нито политиците, нито военните, въпреки тежката обстановка на фронта, не са готови да оповестят публично необходимите крути мерки за осигуряване на отбранителната способност на страната. Поемането на отговорност в труден момент е изключително непопулярно нещо за украинската политика. И губейки ценно време, всеки избягва трудни решения, които, обаче, може да не бъдат одобрени от обществото.
Никой не знае дали войната ще приключи през 2024 г., както каза президентът Зеленский. Но 2024 година определено носи на Украйна много неудобни въпроси, от отговорите на които в буквалния смисъл може да зависи оцеляването на държавата и нацията. Готови ли сме да пожертваме някои от нашите граждански права и свободи, за да спечелим войната? Ще спрат ли политиците да бъдат популисти и ще успеят ли да вземат трудни решения, без да прехвърлят отговорността за тях на други? Имаме ли хора, които да мобилизират и да дадат почивка на тези, които две години държат фронта? Ще приемем ли като общество обезобразените от войните млади хора, ще получат ли те необходимото лечение, психологическа помощ и шанс за достоен живот? Ще продължат ли украинците да бъдат пример за света като нация, която не се предава и се бори за бъдещето си?
През следващите седмици и месеци отговорите на тези и други въпроси могат да определят бъдещето на Украйна и да повлияят значително на хода на войната. В търсене на правилните решения можете колкото искате да обвиняваме за проблемите си чиновници, които са се издънили, да упреквате страхливостта на избягалите в чужбина мъже и да се оплаквате от нерешителните западни партньори. Но най-важното е да не забравяме кой е истинският ни враг и как неговата победа застрашава цялата страна.
Последните удари преди Нова година и самата новогодишна нощ с десетки цивилни жертви показа, че руснаците не се отказват от плановете си и не се интересуват от мирни преговори. Само идването на война на тяхна територия може да накара агресора да се замисли за рисковете за своя режим. Когато сигнали за въздушна тревога ще има в руските градове, както в страната ни вече почти две години.
Сред украинците се намериха такива, които, например, след обстрела на Белгород публично съжаляваха за жертвите сред мирните руснаци. Но за тези смъртни случаи в Руската федерация те могат да обвиняват само себе си и Кремъл, на което населението позволява безнаказано да върши злини, убивайки хиляди и хиляди хора в Украйна.
След реакцията на ООН и други “миротворци”, които осъдиха смъртта на цивилни в Руската федерация, трябва отново да повторим, че можем да разчитаме само на себе си по въпроса за нашето оцеляване и защита на страната. Защото дори най-близките ни западни партньори не усещат и частица от болката и страданието, сполетяло украинците.
Казват, че лечението на сериозно заболяване започва с диагнозата. Изглежда, че е дошло времето украинското общество да спре да спори за причините за болестта и да започне активна терапия за бързо възстановяване. Никой няма да го стори вместо нас самите, заключава “РБК-Украйна“.(УВести)