София, 07 юли 2023.- Вчера в Националния исторически музей един малък на ръст мъж показа, какво е да си голям, когато историческия момент го налага, пише във Фейсбук известният български писател Захари Карабашлиев.

Говореше от сърцето си — емоционално, топло, почти по момчешки, но, едновременно с това, – зряло, уважително дори към несъгласните с него. Говореше с мъдростта на човек, вече срещнал най-лошото.

Представям си, какво щеше да стане с Украйна (а и Европа), ако този нисичък, преди няколко години комедиен актьор, бе напуснал страната си в деня на агресията? Какво ако бе приел поканата на французи и американци да бъде изтеглен по въздух от Киев; какво ако не бе изрекъл знаменателните думи “аз искам муниции, не транспорт”.

Та, днес беше вдъхновяваща среща, беше повод да се погледнем в очите всички, които бяхме в тази малка зала и да си припомним, че има по-големи теми, че има по-голямо зло, че има и друг тип политици, които дори не са политици.

Не знам кой и как е успял да инициира и осъществи тази историческа среща, но — респект!

А после се върнах и гледах на запис срещата, състояла се преди това – на Радев със Зеленский в администрацията на президента ни. И ми се образува онази топка в стомаха. И дори нямам намерение да коментирам разликите между двамата – това да се налага един главнокомандващ да припомня на друг главнокомандващ, че е не само прав, но и длъжен да отбранява територията си, когато е нападната, вместо да каже на агресора ето, вземи колкото ти трябва… това е срам, голям срам.

Радев повтори думата “конфликт” около четири пъти. “Това не е конфликт, господин президент, той иска да ни унищожи… а ние просто искаме да живеем. Това е задачата. Мога да продължа. Но ми се иска да ме разберете, г-н президент”, каза Зеленский.

Радев, мисля, не спомена нито веднъж думата “Русия”, сякаш Украйна е във война с атмосферното налягане.

И някак, сигурен съм, че московският хомот му тежи, но… няма как, просто няма как. Так надо!..