София, 16 октомври 2022.- Тези две снимки са заснети часове преди сигнал за въздушна тревога на 09 октомври. Тогава още не знаехме какво ще последва на 10 октомври в Украйна. Безмилостна вълна от атаки, взривове, десетки загинали, ранени в различни региони на страната, разрушени образователни, културни сгради.
Езерото и гористата местност около него се намират в град в Западна Украйна, където имам роднини по бащина линия.
10 октомври е международен ден на психичното здраве. Тази публикация неслучайно е закъсняла. На самия 10 основното, което правих, беше да съм до моите роднини, да следим новините, да информирам моите близки в България, че сме добре. Силата на общността, на групата, в такъв момент е несравнима. Да имаш с кого да споделиш страха си, гнева си, усещането за безпомощност.
Видях едни хора, чието всекидневие се променя постоянно, няма предвидимост, не могат да планират – всичко зависи от това, дали има въздушна тревога или не. Звукът на прелитащи ракети вледенява. И в контекста на такъв постоянен стрес тези същите хора са родители, партньори, професионалисти, съседи, приятели. Една майка, чийто син е на 8 години и рисува кървави рисунки на война и трудно спи нощем; друга млада жена, която при всяка тревога реагира с желание да се натъпче пред хладилника, за да си осигури поне малко спокойствие; възрастни хора, които се страхуват, че всичко, което са успели да осигурят за зима, която се очертава да бъде трудна, ще се развали във фризера поради евентуален режим на тока; една учителка, която прекъсва занятията си, за да заведе децата в бомбоубежището под училището при поредната тревога; една възрастна жена, която отказва да се крие в мазето по средата на нощта; една майка, чийто син се лекува от контузия от наблизо взривилия се снаряд и може отново да замине за фронта; един млад войник, който се завръща от предната линия (″передок″) и трудно понася шума, създаван от децата му, защото има безпощадно главоболие.
И всичко това на фона на продължаващите всекидневни задачи, изпълняване на служебни задължения, готвене, чистене, пазаруване.
Липсата на сигурност е един от най-големите бичове за психичното благополучие на човек. А това, какво е сигурност, се изменя и адаптира според обстоятелствата. Хората сме адаптивни същества.
Дори и в най-тъмните моменти, осъзнаването, че имаш някого до себе си, помага.
Да бъдем заедно, да не се изолираме, да споделяме трудностите си. Да си помагаме. Да назоваваме нещата такива, каквито са. Да не живеем в заблуда. Това най-вероятно ще ни помогне да се чувствате по-добре…
Аз вече съм в България. Ако там, в Украйна, войната ражда повече консолидиране, яснота в позициите, категоричност, то в България всичко се развива все така половинчато, а политиците ни рискуват да останат отново в историята на погрешна страна. Защото там, където бях аз, думата неутралитет не съществува.
Още малко снимков материал. Без коментар:
