София, 06 март 2022.- По принцип, истински умните хора не стават политици. Е, има редки изключения, но те наистина са редки. Путин не е изключение. Нека го кажа направо – той не е особено умен. Не е и особено глупав. Путин е съвсем, съвсем обикновен човек. Разочароващо обикновен и съвсем не на висотата, която изисква позицията му. И като всеки ординерен човек, той не е в състояние да се справи с изискванията, които поставя пред него тази висока позиция. Или поне не по начина, по който той се опитва да се справи – сам.

А защо иска да се справи с нещата сам? Ами защото така се опитва да излекува съвсем обикновения си съветски травматизъм.

Отличителна характеристика на този травматизъм е, че индивидуалното е отричано по систематичен (идеологически обоснован) начин, брутално обругавано, заклеймявано и малтретирано до обезличаване. Индивидът, сам по себе си, няма значение. Индивидът придобива стойност единствено през колектива. Подобно обезличаване и поругаване на индивидуалното, каквото е било практикувано в съветскто и постсъветското (практикувано, впрочем, и до днес) културно пространство в Европа, не е имало даже и през средните векове. Путин е жертва на този обичаен, широко разпространен руско-съветски травматизъм. И му личи. Болезнено му личи. Много руснаци (и не само) са формирани с това базисно преживяване за незначителност (″комплекс за малоценност″). За разлика от тях, обаче, Путин има възможност да ″лекува″ (компенсира) своя травматизъм през властта. И той избира да го ″лекува″ по възможно най-лошия начин – като злоупотребява с власт (свръхкомпенсира).

Като всеки силно травмиран в този модел човек, Путин не цени индивидуалното (освен собственото си, дълбоко травмирано индивидуално). Той не цени никого до степен, че да се ангажира устойчиво чрез лични отношения с него. Той не е близък (интимно близък) и не е обвързан с никого. Той няма семейство (има бившо семейство, жена и деца, от които се е дистанцирал, отказвайки се от близост с тях ″в името на Русия″, посвещавайки се изцяло ″на партията и родината″). Путин е обвързан единствено с идеи – великоруски идеи, и с идеята за себе си като спасител на нацията. Обвързан е, разбира се, и с идеята за нация (народ), с понятието за родина, за държава, но той е обвързан с тези “ценности” на едно абстрактно, надчовешко ниво (или отвъдчовешко, ако щете, транс-ниво). А когато един командир, обвързан с понятието за родина, не цени индивидите, отделните човеци, лесно може да ги пожертва за ″голямата″ кауза, каквато е патриотичната кауза, например (затова патриотизмът, изведен като идеология, е проблематичен от етическа, хуманистична гледна точка).

Хората, които ценят другите хора, които са обвързани с други хора, воюват по начин, който не убива – обезвреждат, подчиняват, обезценяват другите, ограбват ги, ако щете, но не ги убиват. Затова е важно да имаме информация за личния живот на политиците, които избираме на ключови управленски позиции – важно е да знаем, дали този човек, за когото гласуваме може да обича други хора, конкретни хора, дали може да се обвързва интимно с други хора, дали може да живее с други хора. Затова е важно да имаме информация за това дали кандидатът е семеен, има ли близки, с кого живее, има ли деца, грижи ли се за някого…

Мисля, че за всички е ясно, че Путин се преживява като император, като Цар-Господар (завладян от този архетипен модел, идентифицирайки се с този образ). Той полудява по същия начин, по който е бил луд и Хитлер. Когато дадеш на малкия, травмиран, дълбоко неуверен в себе си човек голяма власт, ти го обричаш на лудост. Защото с голямата власт могат да се справят само големите хора. Малките хора се счупват. Начинът, по който се счупи Путин е, като започна да злоупотребява с властта в почти психотичен опит да лекува автентичното си преживяване за незначителност, като се опитва да се отдалечи максимално от него чрез идентификации, които са колкото грандиозни, толкова и опасни (каквато е идентификацията с Русия – Аз съм Русия, без мен Русия ще загине, Аз съм Спасителят на Русия и създателят на Новорусия; Светът не може без Русия, ако я няма Русия, не може да съществува и Светът)

Всъщност, кризата на идентичността на Путин е толкова голяма, че той регресира до използването на инфантилни модели за защита. Иначе казано, Путин се държи като сърдито дете, което наказва и руши, защото другите са отказали да му дадат това, което иска. Нарцистичната травма отново е отворена, но този път той вече не разполага само със собствените си юмруци, а с целия военен арсенал на една велика държава…

И, честно казано, аз, атеистът, се моля Господ да ни е на помощ и да ни избави от това зло!

Д-р Владимир Сотиров, психиатър