Петербург втълпява на Западна Европа стереотипа за Украйна като за руска провинция с “известна етнографска своеобразност”

Киев, 30 юни 1999. – Известно е, че русите са източнославянското население, живяло в средното Приднепровие с център Киев. Със зараждането на Киевската държава, която покорява други източнославянски съюзи, територията, населявана от русите, започва да се нарича Рус (по украински – Русь). Така възникват две значения на понятието “Рус” – широко и тясно, държавно-политическо и локално-етническо. Но възникването на Киевската държава, върху която се разпростира названието Рус, не означава възникването на древноруската народност, смята проф.Дмитро Наливайко от Киево-Могилянската академия. Това е мит, който се появява на границата между XV и XVI в., когато Московското княжество се обявява за “събирател на руските земи”, по-късно към него прибягват царската и съветската империи, а сега – руските великодържавници. Същността на този мит е, че уж в пределите на Киевската държава се формира “древноруската народност”, която по-късно под натиска на монголо-татарите се разпада, тъй като различните части на Рус се озовават в различни държави. Но това не е така. Етноформиращата роля на Киев е била минимална, още повече че през втората половина на XI в. се наблюдава децентрализиране, създават се регионални центрове – Владимир, Новгород, Галич, Полоцк. С една дума, пропагандираната по съветско време концепция за “древноруска народност” и “единен руски народ” е съмнителна. Славяните започват да се делят на племена още през втората половина на първото хилядолетие, а през VIII-IX в. се създават три групи племена – източна, западна и южна. Започват да се формират и три източнославянски народности и техните езици. А що се отнася до украинския етнос, то неговата основа са именно русите и Рус в етнолокалния смисъл.

През XI-XII в. Киевската държава е съществен фактор в Европа. В западноевропейските хроники Рус означава преди всичко “Киевска земя”, “Lant zu Kiewen”. Рус се олицетворява с украинските земи и етнонационалната общност и през следващите столетия, т.е. след монголо-татарското нашествие и разпадането на Киевската държава. Според “История на руската етнография” (О.Пипин) в източнославянския свят основните региони са определени по следния начин:

– Москва, т.е. Великото московско княжество;

– Новгород;

– Литва (Беларус);

– Рус (Украйна).

През XVI в. в Московия названието на Украйна като Рус започва да изчезва, но в Полско-Литовската държава и в цяла Европа то се задържа чак до втората половина на XVIII в. Украинският народ в периода от края на XVI – началото на XVII в. се осъзнава като “руски народ”, като “Рус”, която се отличава и от католическа Полша, и от единоверската Московия. В западните източници от XV – началото на XVI в. украинските земи често се наричат освен Рус и “долна Рус” (Russia bassa – италиански източници), а сегашната Русия – “Московия” или “горна Рус” (Russia alta). Но в средата на XVI в. понятията “долна Рус” и “горна Рус” в западните източници изчезват и украинските земи се наричат само “Рус”, а руските – само “Московия”. С една дума, по онова време за Запада Украйна се олицетворява с Киевска Рус, а в отделните източници се акцентира върху наследствената връзка между Киевската държава и казашката Украйна (“Описание на Украйна”, Г.Боплан, 1650 г., “Аналите на Малоросия”, Ж.-Б.Шерера, 1788).

Когато на политическата сцена излиза украинското казачество, за известно време в Европа настъпва объркване. Запорожците приковават вниманието към себе си. Те често воюват с турците, татарите, поляците. На Запада възниква въпросът: кои са те? Дори се появяват твърдения, че запорожците са отделен народ, който е с татарски произход (думата “козак” е тюркска и означава “нехранимайко”). Но в средата на XVII в. всички съмнения се разсейват, пише Дмитро Наливайко във в.”День”. В западните източници се срещат обяснения, че козаците са органически свързани с Рус и че те са бегълци от “руските земи” – от Волин, Подилля, Галичина, които се заселват в незаети райони на Приднепровието. Подробно този факт се описва в редица документи от XVII в. – “Трактат за Полското кралство”, Ж.Лабурие, 1648 г.; “Описание на Украйна”, Г.Боплан, 1650 г.; “История на гражданските войни в Полша”, М.Бизаччиони, 1653 г.; “Новият Флорус, или войната на Ян-Казимир”, Е.Франциск, 1666 г., и други.

Голям интерес към Украйна се предизвиква по време на Освободителната война в средата на XVII в., която води хетман Богдан Хмелницкий. Някои украински историци твърдят, че тъкмо тогава в западните източници започва да се използва названието “Украйна”, което се разпростира върху всички украински земи. По-рано “Украйна” се нарича само Приднепровието (“покрайнина”), “земята на казаците”. Но понятието “Рус” и “руси” все още доминира. Това положение се запазва и през XVIII в. Украйна се третира като етноисторическа реалност, която се отличава и от Полша, и от Московия. Но тъкмо през този век в западните източници названието “Рус” все по-често се подменя с названието “Украйна”, което означава земите и от двата бряга на Днепър. Дмитро Наливайко отбелязва, че в края на XVII в. на Запад се среща и думата “Малоросия”.

През XVIII в. западните автори усещат върху себе си натиска на руската имперска идеология, която отрича съществуването на украинския народ, като го смята за клон на руския (московски) народ. През 1782 г. се появява “История на Русия” от Ш.Левек, в която за украинските казаци и украинския народ четем следното: “По произход те са същите, като руснаците, имат същата религия, разговарят на същия език, само че в тяхното произношение има нещо полско”. Левек третира Киевската държава като първия етап на Руската (Московска) държава. На противоположно мнение е Ж.-Б.Шерер. В своята “История на древна Русия”, написана през 1783 г., той отрежда на историята на Украйна отделен голям раздел и я разглежда като иманентен етноисторически процес. Той отбелязва: “Някога Украйна е имала свои управници, тяхна резиденция е бил Киев и тяхната власт се е простирала и върху Великоросия”. За него Киевската държава е Украинска държава. За Украйна като за етноисторическо явление пише и Й.-Х.Енгел в “История на Украйна и украинските козаци” през 1795 г.

Ситуацията рязко се променя през XIX в. Тогава Украйна като етнополитическа и етноисторическа реалност окончателно се заличава в съзнанието на европейците. Петербург, който провежда спрямо Украйна политика на денационализация и русификация (етноцид), полага неимоверни усилия, за да втълпи на Западна Европа стереотипа за Украйна като за руска провинция с “известна етнографска своеобразност”. С една дума, докато през XVII-XVIII в. Западът знае, какво е Рус и Московия, сиреч, Украйна и Русия, то по-късно под влиянието на имперската политика и историческата наука Рус и Русия се свързват с Киевска Рус. По този начин Украйна е затрита като етноисторическа реалност.

За съжаление, през XIX-XX в. Европа не осъжда асимилацията на украинците и, както писа един украински историк, “ние още дълго ще се борим с натрапените възгледи и предразсъдъци за нас”.(″Украйна прес″)

Нашата справка:

Дмитро Наливайко e доктор на историческите науки, член-кор. на АНУ, лауреат на премията “Тарас Шевченко”. Той е специалист по западноевропейска литература, история и културология, преподава в Киево-Могилянската академия. Автор на редица монографии, сред които се открояват ” Козацька християнська республіка”, “Спільність і своєрідність української літератури в західноєвропейському контексті”, “Мистецтво: напрями, течії, стилі”.