Москва продължава да бленува за възраждане на СССР, а националният й лидер се вижда като обединител на ″исконно руските″ земи

София, 04 декември 2021.- Около Червоноград (Лвивска обл.) има една малка рекичка – Солокия, която се влива в Западен Буг. На 28 септември 1939 г. Москва и Берлин сключват договор “за дружба и граница”. Полша те разделят по течението на Солокия, по нея прокарват и границата помежду си.

След 22 юни 1941 г., когато Хитлер напада  СССР, Солокия разделя Галицки и Люблински окръг в тъй нареченото Генерално губернаторство на Германия.

На 16 август 1945 г. Солокия вече обозначава съветско-полската граница. Но на 15 февруари 1951 г. Съветският съюз и Полша еквивалентно си разменят териториите и “браздата” се мести по на запад (сега по нея минава украинско-полската граница). Варшава получава богат на нефт и газ район в Карпатите, а Москва си харесва залежите на каменните въглища около Червоноград (древно название – Кристинопол). Смята се, че с това събитие се завършва процесът на създаването на новата политическа карта на Централна и Източна Европа. Но авторът на картата – Йосиф Сталин, едва ли е предполагал, какъв таралеж слага в гащите на СССР.

Интересното е, че опитите на Сталин по своя преценка да нарисува картата на света се свързват единствено с Галичина (Западна Украйна). Той разбира, че оттук се създава прекрасната възможност да се контролират държавите от тъй наречената “народна демокрация” – Полша, Чехословакия и Унгария. По-късно именно от Галичина “братската танкова помощ” тръгва за Будапеща през 1956 г. и за Прага и Братислава през 1968 г.

Но именно в Галичина – този възел от политически противоречия, акумулирани в продължение на столетия, “бащицата” попада в клопка, твърди Олександър Кучабский във в.”Тиждень”.

Още през 1340 г. полският крал Казимир прави опит да присъедини Западна Украйна, която се опъва до 1387 г. После от Галичина “намазват” и литовците. Оттогава земите, върху които до ХІV в. се простира Галицко-Волинското княжество – една от най-могъщите тогавашни держави, са отписвани от мнозина. В продължение на няколко столетия отношенията между украинците и поляците така и не се превръщат в “дружба”. Не, местното население не се надига на въстание по примера, да речем, на Богдан Хмелницкий в Централна Украйна, който през 1648-1654 гг. застава начело на антиполската освободителна война. Галичаните упорито продължават да разговарят на своя език, да развиват своя култура, да посещават своя църква. Така минават 400 г., когато Полша е изтрита от картата на Европа. Реч Посполита е разделена между Русия, Прусия и Австрия.

От 1772 до 1918 г. Галичина е в границите на Австрия. В Австро-Унгарската империя украинците и поляците като “поробено” население де-юре получават равни права, но де-факто поляците продължават да имат преференции, да доминират в много сфери от обществения живот.

По време на Първата световна война и двата народа мечтаят да възродят държавите си: поляците бленуват Реч Посполита “от море до море” (от Балтийско до Черно), а галичаните – Украйна “от Карпатите до Кавказ”.

След разпадането на Австро-Унгарската империя на 01 ноември 1918 г. в Галичина започва украинско-полската война. Украинците губят. Европа не желае да признае нито Украинската Народна Република (УНР) със столица Киев, нито Западно-Украинската Народна Република (ЗУНР) със столица Лвив. На 14 март 1923 г. по решение на Съвета на посланиците на страните от Антантата Западна Украйна отново е в пределите на Полша. Интересното е, че именно един украински политолог предупреждава Варшава да озапти апетита си спрямо Галичина. “Покоряването на Западна Украйна не може да се смята за прогресивна придобивка, която да отговаря на новия характер на политическото и духовното съществуване, а спада към разрушителните завоевания, които в еднаква степен ще са проклятие както за победителите, така и за победените”,- пише той.

Наистина, след подаръка на Антантата минават само 16 г. и през септември 1939 г. Москва тръгва, както съобщава ТАСС, “да защитава живота на украинското население и неговия имот в Галичина” и заедно с Германия разделя “буржоазна” Полша.

За някои историци анексията на Западна Украйна е успех на съветската дипломация, а не на Червената армия, защото до средата на септември 1939 г. вермахтът буквално премазва полската войска. Това е така. Но с нахлуването си в Галичина и ликвидирането на Полша Москва си докарва един много силен и агресивен съсед – Германия, покорил преди това половин Европа. Вече няма нито Галичина, нито Полша, които да стоят между тях. Съветско-немската граница минава, както вече казахме, по течението на р.Солокия и за укрепването й трябва да се хвърлят огромни материални и човешки ресурси. Но как да стане това, щом местното население е враждебно настроено и не приема и новата власт – болшевишката! Резултатът е известен – на 22 юни 1941 г. съседът, сиреч Германия, за нула време помита западната граница и нахлува в СССР.

Тук трябва да се отбележи, че по време на немската окупация галичаните правят опит да създадат свое правителство, но украинската държава не се вписва в новото политическо устройство на Европа, прокламирано от Адолф Хитлер.

Но ето че минават няколко години и Германия губи войната, а СССР я печели. Отново се поставя въпросът за съветско-полската граница. Сталин решава всички поляци от Украйна да бъдат изселени в Полша, а украинците от Полша – в Украйна. Галичаните и УПА (Украинската въстаническа армия) плащат голяма цена за антисъветската си позиция по време на Втората световна война. Десетки хиляди са изселени в Сибир. Но, се оказва, че това е нищо в сравнение със съдбата, сполетяла чеченците, ингушетите и кримските татари. Сталин така и не се осмели да екстрадира цялото западноукраинско население. Той почива през март 1953 г., без да въведе “ред” в Галичина, където нелегалната въоръжена борба със Съветите продължава чак до началото на 60-те години на ХХ в.

В бившия СССР западните украинци бяха като бяла врана. В “Архипелаг ГУЛАГ” Александър Солженицин описва, как в началото на 50-те години на миналия век “западенците” организират въстание в един от съветските концлагери. То е потушено с помощта на… танкове. Против съветската власт се бореха, разбира се, и други националности – литовци, латвийци, естонци, грузинци. Бореха се и руснаците. Но за разлика от тях, идеалът на галичаните беше не “демократизацията”, а политическата независимост на Украйна, ликвидирането на империята. Именно галичаните, организирали през януари 1990 г. жива верига Лвив – Ивано-Франкивск – Киев, “заразяват” цяла Украйна с “вируса” на независимостта. Резултатът е известен – в края на август 1991 г. СССР се разпада.

Преди време един белоруски политик, коментирайки загубата на демократичните сили в неговата страна, сподели: “Ние загубихме, защото нямахме своята Галичина”.

Странно, но грешката на Сталин, анексирал Западна Украйна, започват да осъзнават и някои московски великодържавни шовинисти. В книгата “Основы геополитики. Геополитическое будущее России”, в която става дума за възраждане на руската империя, се предлага на Западна Украйна, “която провежда антимосковска, прозападна геополитическа линия, с което активно влияе върху общата политическа атмосфера в Украйна, трябва да се даде автономия (може и политическа), за да бъдат откъснати тези “подривни” територии от православното и като цяло проруски настроено общоукраинско пространство…”

През 2005 г. на Мюнхенската конференция по безопасността руският президент Владимир Путин заяви, че за него разпадането на СССР е най-голямата катастрофа на ХХ в. Владимир Жириновски, който, де-факто, е рупор на Москва, веднъж сподели, че на Русия й е нужна Украйна, но без Галичина. През 2014 г. Кремъл анексира украинския Крим и чрез т.н. ″руска пролет″ направи опит да превзема територията на Украйна от Харкив до Одеса и да откъсне Киев от Черно море. Опитът се провали. В момента активно се говори, че Русия отново може да нападне Украйна. Целта е да се възроди мини-СССР. Украинците,  разбира се,  с подкрепа на Запада ще се съпротивляват. Но, да предположим, Украйна ще загуби (сред нашенците – както обикновени хора, така и елита, има немалко радетелите за “братския” съюз Русия-Беларус-Украйна), а и на Запада някои нямат нищо против нова ″мюнхенска сделка от 1938 г.″ В този случай може със сигурност да се твърди, че Галичина ще продължи да се бори поне за своя суверенитет. Вече споменахме, че през 1918 г. “западенците” са имали своя държава – Западно-Украинска Народна Република.(УВести)

Нашата справка:

Исторически Галичина включва Лвивска, Ивано-Франкивска и Тернопилска области. По територия и население тя се равнява на половин България и етнически е почти 100% украинска.

Лвивска област: територия – 21,8 хил. кв. км, население – 2,777 млн., украинци – 90%; гр.Лвив – над 800 хил. души.

Ивано-Франкивска област: територия – 13,9 хил. кв. км, население – 1,5 млн., украинци – 95%; гр.Ивано-Франкивск – 250 хил. души.

Тернопилска област: територия – 13,8 хил. кв. км, население – 1,180 млн., украинци – 92%; гр.Тернопил – 170 хил.

В този регион населението предимно е греко-католическо (униатско), т.е., изповядвам християнството по православен обред, но признават върховенството на Папа Римски.