Известният украински учен и общественик Михайло Драгоманов от 1889 г. до 1895 г. живее в България и преподава история във Висша школа – сега СУ “Св.Климент Охридски”. Предлагаме ви кратък разказ за този велик украинец и приноса му към България и българската наука.

Дейността на Михайло Драгоманов (1841-1895) от женевския му емигрантски период до неговата смърт има изключително голямо значение за историята на украинско-българските отношения. Почти всички научни, литературни и политически връзки между украинците и българите по онова време водят до Драгоманов и неговото обкръжение – Иван Шишманов (1862-1928), Лидия Драгоманова-Шишманова (1866-1937), Леся Украинка (1871-1913) и др.
Интересът на Драгоманов към България е виден от неговата публицистична дейност през 60-те години, когато той активно участва в обществено-политическия живот на славянството. През 1876 г. той емигрира във Виена, а по-късно – в Женева, но продължава да следи балканските събития и реакцията, която те предизвикват в Русия и в Украйна. В чужбина Драгоманов поддържа връзки с българските революционери. Среща се с Любен Каравелов, съветва ръководителите на национално-освободителното движение, които по-късно стават лидери на либералната партия в България – Захари Стоянов, Димитър Ризов. С помощта на руските и украинските емигранти, и румънските социалисти получава сведения за революционното движение в България и за един от най-активните и най-влиятелните му участници – Христо Ботев.
Украинската демократична общественост приветства Априлското въстание (1876 г.) в България и Руско-турската война (1877-1878 г.). След освобождението на България връзките между украинските и българските прогресивни дейци придобиват нови форми. Докато по-рано преобладават въпросите за национално-освободителната борба на южните славяни, то сега на преден план излизат обществено-политическите, културните и научните проблеми.

Ярка страница в украинско-българските културни отношения бележат контактите между Михайло Драгоманов и Иван Шишманов, който по-късно ще стане зет на Драгоманов. Какво привлича украинеца и българина? Драгоманов с интерес следи постиженията на западноевропейските и руските учени в областта на литературознанието, социологията, философията, фолклора. Дълбоките му познания като магнит привличат младите европейски слависти. Един от тях е Иван Шишманов. От кореспонденцията им в периода 1886-1889 г. се проследява сближаването между двамата в обществено-научната сфера. Украинският учен се стреми да “плени” българина с програмата за популяризиране на прогресивните европейски идеи, за формиране в България и Русия на адекватни научни представи за хуманистичните национални движения. За сближаването на Драгоманов и Шишманов допринасят общите им научни интереси, еднаквите философски и обществено-политически възгледи.

Най-активният етап на непосредствено творческо сътрудничество между Драгоманов и Шишманов и други български дейци започва през 1889 г., когато украинският професор пристига в София да преподава във Висшата школа, по-късно – Софийски университет. Присъствието на толкова известен в Европа учен и политически деец в София, какъвто е Драгоманов, предизвиква голям интерес от страна на българската общественост към украинската литература и Украйна като цяло. Благодарение на Драгоманов в България стават известни такива украински имена, като Сковорода, Костомаров, Воробкевич, Нечуй-Левицкий, Старицкий, Иван Франко, Олена Пчилка, Леся Украинка и други. Лекциите на украинския професор във Висшата школа се ползват с голям успех. С активната си дейност в областта на сравнителното литературознание, фолклора Драгоманов създава първите български украинисти, сред които с най-голям авторитет е Иван Шишманов. В трудовете си, започвайки от средата на 80-те години, Шишманов разглежда най-различни въпроси от украинско-българските литературно-обществени отношения. Той пише за първите български търговци в Украйна през ХVI в. (“Неофит Рилски – филолог”), за дейността на българските писатели и религиозните дейци Киприан и Григорий Цамблак през ХIV и ХV в., за мисията на Петър Парчевич при Богдан Хмелницкий и др. Своеобразен връх в изучаването на традиционните връзки между нашите два народа е малката по размер, но много съдържателна статия на Иван Шишманов “Тарас Шевченко, неговото творчество и влиянието му върху българските писатели преди Освобождението”, публикувана в 16-та книжка на “Библиотека “Славянска беседа” през 1914 г. Тази работа се превръща в ориентир за много изследователи. Някои нейни постановки са валидни и днес.
Проф.Драгоманов участва в създаването на първото българско научно-филологическо списание “Сборник за народни умотворения, наука и книжнина”. Както писа Петко Атанасов, Драгоманов, използвайки своя богат издателски опит и съдействието на Шишманов, Г.Живков – министър на народното образование, и А.Илиев – етнограф, помага “Сборникът” да започне да излиза. Това списание играе голяма роля в развитието на българската филологическа наука и литература. Неговите книги вдъхновяват няколко поколения български писатели, запознават учените от други страни с народно-поетичните традиции на българите.

“Сборникът” значително допринася и за по-нататъшното развитие на украинско-българските връзки, за изследване на двустранните фолклорни, литературни и културни връзки като цяло. Още в първия брой на списанието е публикувано фундаменталното изследване на Драгоманов “Славянските сказания за пожертване на собственото дете”.
Усилията на Драгоманов за създаването на “Сборника” се забелязват и в Украйна. Един от получателите на списанието в Харкив М.Сумцов посвещава на този въпрос отделна статия “Фолклорните изследвания на Драгоманов в българския “Сборник по фолклора”.
Драгоманов, Шишманов и други украинисти много допринасят за взаимното обогатяване и опознаване на украинския и българския народ, за формиране на художествено-естетическа система в литературата, за разработване на научни концепции за националното художествено развитие и създаване на научна преса и научни институции, как от отделните факти се преминава към проблемите и перспективите за духовното развитие на целия народ, към приноса на всяка отделна нация в световната цивилизация.
Виталий Москаленко

През 1995 г. Радой Ралин каза: “Какво знам за украинския професор Драгоманов? Голям човек с възрожденски дух! Той е преподавал във Висшата школа в София, сега Софийския университет. Леся Украинка е негова племенница. Изобщо, Украйна за нас е това, което Франция е за Източна Европа. Ама то и Гогол е украинец… Иначе как сте там, в Украйна, крепите положението, нали?”

ИЗ ДНЕВНИКА НА ДРАГОМАНОВ
Известният украински обществен деец, историк проф.Михайло Драгоманов (1841-1895) пристига в София на 28 август 1889 г., за да преподава в бъдещия Софийски университет. Той е посрещнат от дъщеря си Лидия и зет си Иван Шишманов.

Ето какво Драгоманов написа в дневника си:
“На 29 август се срещнах с министъра Живков. Говори френски, но няма висше образование… Живков каза, че българите не са враждебно настроени към Русия, те само искат да бъдат стопани на родната си земя и да не са зависими от никого – да бъдет неутрални в конфликтите между великите сили… Стана дума и за българите в Македония, Румъния и Сърбия. Живков отбеляза, че в Македония сръбското правителство харчи много пари за пропаганда, но общините не откриват сръбски училища, а българските училища никнат като гъби. Той каза, че в Сърбия и Румъния на българите не им се позволява да откриват свои училища, докато в България румънците имат свои школи…
Вечерта на 2 септември Шишманов ме запозна с г-н Димитър Агура… Той учи в Яш и преподава в гимназия. Разбрахме се, че аз ще преподавам история на Изтока, а той – римска история…
Запознах се със Захари Стоянов… Утре той заминава за Париж и Лондон и навръщане ще мине през Рим, където иска да намери писма на някакъв български цар във Ватиканския архив… Когато стана дума за София, Стоянов ме посъветва да отида в Пловдив. Там вие ще намерите сериозни хора, каза той, а тук, в София, всички са parvenus…”

Български и украински вестници за смъртта на Михайло Драгоманов
София, в.”Млада България”, 9 юний 1895 г.
Почина украинският проф.Михайло Драгоманов
…В 1885 г. Драгоманов бе повикан от Женева за професор в нашето Висше училище, дето стана центърът, около който се сгрупираха младите наши професорски сили и благодарение на неговата опитност и способност Висшето ни училище отиваше напред. Той даде своето скъпоценно сътрудничество и на Министерския сборник, където напечата най-добрите свои трудове по фолклора, по достоинство оценени от целия учен свят.
Неоценимо е при туй умственото и нравственото влияние, което той упражняваше върху нашето младо студенство.
…И издъхна той… далеч от родината си – в България, която тъй силно обичаше, в която, може да се каже, се бе натурализирал, без обаче да приеме българското гражданство, което многократно му се предлагаше: Драгоманов искаше да остане завинаги на отечеството си…”

Львiв, в.”Дъло”, 9 (21) червня 1895 р.
Нинi надiйшла весть iз Софiї, що наш земляк – Українець Михайло Драгоманов, бувший професор Київського унiверситету, а останнiми роками – професор Вищої болгарськоi школи в Софiї, український писатель, муж надзвичайного таланту i глибокоi науки, чоловiк видатного характеру, патрiот український i один iз тих Українцiв, котрi найбiльше iнтересувалися справами галицько-руськими (руси – старо название на украинци, б.ред.), успокоївся вчора ввечерi в Софiї.
Земля йому пером i вiчна пам’ять.

София, в.”Народни права”, 11 юний 1895 г.
“… Нашите сърдечни съболезнования на опечаленото му семейство. Със смъртта на Драгоманов нашето Висше училище изгубва една от най-добрите си сили”.

София, в.”Глас Македонски”, 11 юний 1895 г.
На 8-й в столицата се помина проф.Михайло Петрович Драгоманов… Много надгробни речи се държаха, особено на г-н Минцес беше една от най-трогателните”.

София, в.″Социалист”, 13 юний 1895 г.
Глухо без особени тържествени и религиозни церемонии, придружено от едно студенческо знаме, професорското тяло и няколко граждани, стана погребението на известний писател, борец за свободата проф.Михайло Драгоманов, най-добрата сила на нашето Висше училище.
На 8 т.м. (по стар стил – б.ред.) след като чете за последен път своята лекция, подкрепен както винаги от лекарства, в 8.30 вечерта той почина…
На другия ден… чрез проливен дъжд и град след пет речи, от които три държани от професори и две от студенти, той биде спуснат в хладните обятия на черната земя, украсена от 25 разкошни венци…
Но нима прекрасните речи, от които една биде завършена дори с “проклятие на руския царизъм”,.. могат да възнаградят оная печал, която извиква в сърцата на украинския народ смъртта на един от най-преданите синове, а така също и оная загуба, която българското Висше училище губи в негово лице. Не!

ИЗ ДНЕВНИКА НА ЛЮДМИЛА ДРАГОМАНОВА – СЪПРУГА НА ПРОФ.ДРАГОМАНОВ

“… Погребахме го по протестантски обичай, за което той неведнъж настояваше… Щеше да ми тежи на съвестта, ако не бях изпълнила неговото желание…
Трудно е да опиша този кошмар… Идваха приятели, професори, студенти (те… плакаха като деца), донесоха венци, пасторът прочете молитва. Най-сетне го изнесоха по същото това стълбище, по което той слизаше…, отивайки на лекции. Едните студенти носеха ковчега до моста (очевидно, от ул.”Денкоглу”, 40, където е живял Драгоманов до Лъвов мост – б.ред.), другите носеха венците… Изведнъж заваля и ме помолиха да се кача във файтон. На завоя към гробищата се изля толкова силна градушка, дъжд, вятър, гръм и мълния, че процесията едва се движеше. Гледката беше удивителна и страшна – студентите, без палто… все пак упорито те вървяха напред, за да изпратят… своя любим учител… Изчакахме известно време, за да спре да вали и да се произнесат речи. Говори ректорът Агура, Минцес, двама студенти и Белковский – всички мокри… Говореха с такава сърдечност, искреност, без празни фрази… А обратно се върнахме без него…”

ИЗ ДНЕВНИКА НА ЛЮДМИЛА ДРАГОМАНОВА
На гроба на Михайло Драгоманов са били положени 25 венци и 4 букета. Надписите върху тях, старателно преписани от пани Людмила в нейния дневник, допълнително дава представа за проф.Драгоманов.
“На многолюбимия ни и незабравим професор М.Драгоманов. От признателните му ученици от I историко-филологически курс”
“На ратника на свободата, на мисълта и учителя на истината, почтения ни преподавател М.Драгоманов. Студенти от III историко-филологически курс”
“На незабравимия си професор М.Драгоманов – борец за прогреса на человечеството. Студенти от историко-филологически отдел”
“Михайлу Драгоманову, отличен и неуморим професор. Министерството на Народното просвещение”
“Дорогому Михаилу Драгоманову, борцу за политическую свободу. От русских революционеров”
“Незабравимому борцу за правду и свет от любящих его русских и европейских земляков в Софии. Минцес, Белковский, Шац, Вайсман, Карачунский, Калина, Баламезов”

ПРЕПОГРЕБВАНЕТО НА МИХАЙЛО ДРАГОМАНОВ ПРЕЗ 1932 г.
Микола Храпко: “През 1921 г. украинската емиграция в София две седмици търси гроба на Драгоманов, докато го намери – изравнен със земята, потънал в бурени, без кръст, без ограда… Емигрантите благоустроиха гроба, сложиха кръст с надпис “Михайло Драгоманов 1841-1895″ и всяка година в деня на смъртта му – 20 юни, се събираха там”.
Вестта, че е открит гробът на Драгоманов, много зарадва украинските патриоти. През 1926 г. Дружеството на бившите войници от Армията на Украинската Народна Република (1917-1920) изпраща писмо до украинците, настанили се в София. В писмото пише: “…намерихте… скъпия гроб на Великия Украински Емигрант. Дружеството ни заедно с Вас с религиозна почит се покланя на гроба на неутомимия борец за идеалите на Украинския народ, за неговата независимост… Нека и занапред… този гроб и погребаният в него да бъдат този пътеводител по пътя за извоюване свободата на Украинския народ, който ще ни подкрепя в най-черните минути… в чужбина… да си обещаем тържествено, че няма да кривнем от този път, който честно ще ни изведе към нашата цел, а покойният… поне от гроба да види Родния край освободен”.

В края на 20-те години в София се създава инициативен комитет за поставяне на паметник на гроба на Драгоманов. През 1930 г. негов председател е Б.Цибулский. През 1932 г. вече е учреден изпълнителен комитет, в който влизат: председател – проф.М.Арнаудов, председател на Украинско-българското дружество; подпредседател – М.Парашчук, председател на Украинското дружество “Громада” в България; и секретар – Г.Крупицкий, секретар на “Громада”.
Очевидно, по инициатива на украинската емиграция в България през 1926 г. Столичната централна община с писмо до Лидия Шишманова-Драгоманова съобщава, че “… с протокол №52 от 12 май 1926 г…. се отпуска безплатно за вечни времена гробното място, в което е погребан проф.М.Драгоманов”.

Паметникът с барелеф с лика на Драгоманов е изваян от проф.Михайло Парашчук – украински скулптор и патриот, основоположник на архитектурната скулптура в България, който пристига в София през 1922 г.
На 14 юли 1932 г. изпълнителният комитет изпраща покани (на български и украински език): “По случай 38-год. от смъртта на големия украински патриот и учен Михайло Драгоманов неговите почитатели и ученици в София, гдето той е прекарал последните си години като професор в университета, Украинско-Българското дружество и всички украински дружества в България устройват паметно тържество във връзка с откриването на паметника на Михайло Драгоманов над гроба му на 16 октомври 1932 г.”

ЛИДИЯ ШИШМАНОВА-ДРАГОМАНОВА ДО ПРЕДСЕДАТЕЛЯ НА УКРАИНСКО-БЪЛГАРСКОТО ДРУЖЕСТВО МИХАИЛ АРНАУДОВ

“Уважаеми господине,
Като Ви благодаря от все сърце за всичко, което вие и комитетът Ви направихте за отбелязването на паметта на баща ми проф.Михайло Драгоманов… моля да приемете 1000 лева, за да се дадат (по 200 лв.) на 5 най-будни украинци – бежанци от Съветска Украйна… София, ул.”Шипка”,11, 5 май 1932 г.”

Български вестници за препогребването на Михайло Драгоманов
София, в.”Миръ”, 29 октомврий 1932 г.
Украинско-българското дружество в София урежда паметно утро в Академията на науките… по случай 38 год. от смъртта на украинския учен и патриот Михаил Драгоманов (1841-1895), бивш професор в Софийския университет. Ще говорят: проф.Михаил Арнаудов – “Заслугите на Драгоманова за българската наука”; проф.Александър Шулгин – “Драгоманов като украински общественик и мислител”; проф.Михайло Парашчук – “Драгоманов и младото поколение в Украйна”.
След събранието в Академията… ще стане откриването на надгробния паметник на Драгоманов, в Соф. гробища. Шествието за там ще потегли от Академията към 12 часа.

София, в.Миръ”, 3 ноемврий 1932 г.
Михаил Драгоманов
В самия ъгъл на софийските гробища е издигнат скромен паметник от тъмен мрамор с тънки бели пръски. На паметника е вгнезден портрет на тип руснак-малорос, а под портрета със златни букви “Михайло Драгоманов” и нито буква повече.
Неволно човек се запитва, защо само толкова, нима не се знае нещо повече за лицето, чиито останки тлеят тук, или не се желае повече?
На 30.Х.1932 год. се чествува 37 год. памет от кончината на велик украинец, роден 1841 г. в Украйна, починал тук 1895 г. Във в.”Зора” от 29-того проф. Михаил Арнаудов даде важна характеристика за тоя скъп учен, а на заседанието в Академията на науките между другите мисли в “Зора” по-обстойно разви следните:
“Покрай Шевченко, големият поет на унижените и оскърбените, израсъл от народа и жигосал с огнено слово лицемерието и насилието, Драгоманов е вторият крупен ратник за свобода на мисълта и теоретик на новото национално движение в отечеството си. Като професор в Киевския университет отначало, като емигрант в Швейцария отпосле, като професор в Софийския университет до смъртта си (1889-1895 г.), Драгоманов разви широка писмена дейност…
Дошел в България, той направи школа чрез своята преподавателска дейност и стана любимец на университетската младеж, жадна за уроци върху дълга и назначението си…”
Тези и други мисли г-н Арнаудов разви на език привлекателен, разбран. Изслушан бе с голямо внимание.
След него говори на френски г-н Шулгин, професор, като потвърди и разви много мисли от г-н Арнаудов за значението на покойника като учен, публицист, с демократични идеи и прочие.
Речта му бе също отлична и изслушана с внимание, но мнозина се запитваха, защо, като украинец, не говори на украински или пък на руски, а на френски? Това отпосле отиде до неговите уши и той го взе под внимание за речта си при гроба.
Украински хор изпълни няколко украински песни, начело с “Шуми Марица”.
…Шествието, начело с юнаци и юнакини в народна украинска носия, с портрета и венци, стигна при гроба-паметник. Наш свещеник освети вода, изчете заупокойна молитва под напева на хора и откри паметника… Картината беше някак по-особена: гледаш неговите сънародници от далечен край, щерка (Лидия Д-р Шишманова) и внуци и техни близки, професори – негови колеги и по-сетнешни, ученици – негови студенти, млади и стари негови почитатели. Това трогна всички и мнозина с оборени глави и сълзи на очи се пренасяха в миналото негово и бъдещето свое. Неговият ученик Вълчев също трогнат от спомен за своя мил професор, изрази със силни чувства неговия благ и любезен характер, как неговото дохождане през 1889 г. професор при младата, току-що открита преди година Висша школа, подигна нейното реноме, като вся дух бодър и крепка вяра в младите професори, привърза младите студенти и привлече нови в тоя храм на науката. Наскоро школата, провъзгласена в университет, бе призната от европейските университети и нашите студенти постъпваха в тях направо. Изтъкна, че макар покойният бе с разклатено здраве, със стъкленца цяр на катедрата, не напусна лекциите си до последния ден. Аудиторията се пълнеше от студенти не само историко-филолози, а и физико-математици да слушат лекциите му по история… Неговите слушатели бяха далеч от всяко партизанство – за тях всичко беше науката; тя беше високият техен идеал.
Да, но на паметника написано само: Михайло Драгоманов.
Той беше повече от скромен, не желаеше слава и величие. Това е и надгробният надпис…
Изминаха вече 37 г., откак той се прости със земния живот… Неговата памет дълго ще буди умовете на ония, които са чели негови лекции или негови научни популярни трудове…
Незабравимий учителю! Вие склопихте очи далеч от роден край, със сърце унило и поглед обърнат към вашата Украйна. Нека вашата скъпа памет бъде гордост за роднините ви, за родината ви и за нас българите.
Да бих могъл, бих ви сплел венец от вашите трудове и дела във вид на песен
коя вечно да се пее
и в паметта на мнозина
вечно да живее.
Поклон пред останките ви! Мир на праха ви!
Х.В.

Българският печат за годишнината от смъртта на Драгоманов – 1995 година
В.”Континент”: “Днес българи и украинци ще се поклонят… на гроба на видния украински учен и общественик Михайло Драгоманов. Поводът е 100-годишнината от неговата смърт. Паметникът на гроба на учения е открит на 30 октомври 1932 г. Инициаторите са българо-украинското дружество с председател проф.Михаил Арнаудов и украинското просветно дружество “Громада” начело с Михайло Парашчук, автор на паметника…”

В.”Труд”: “100-годишнина от кончината на украинския учен и историк проф.Михайло Драгоманов бе отбелязана вчера на Централните софийски гробища. Венци на гроба му положиха посланикът на Украйна у нас Александър Воробьов, роднини и близки на учения. Последните шест години от живота си той прекарва в България като преподавател в Софийския университет”.

ЛИДИЯ ШИШМАНОВА ЗА БАЩА СИ

Лидия Шишманова – дъщеря на Михайло Драгоманов, е родена през 1866 г. Почива през 1937 г. Баща си тя е описала по следния начин:
“Малко останаха хората, които познаваха Драгоманов, особено в период, когато той живя в емиграция. Ето защо за бъдещия му биограф може да бъде полезно, като какъв съм запомнила баща си.
На ръст Михайло Драгоманов беше по-висок от среден, имаше широки рамене, малко къси за ръста му, но много силни крака (той можеше и много обичаше да ходи пеш). Неговите ръце – малки, но широки и меки, бързо започваха да треперят, когато беше нервен, вършеше или носеше нещо тежко. От млади години той имаше разкошна черна коса, която покриваше челото му. Това може да се види на снимката със студентите от университета “Св.Владимир”, направена в Ботаническата градина (тя е при брат ми в Киев). С годините неговата коса се премести назад и на средна възраст той имаше вече красиво чело с хубав бретон (това е от майка му!). Веждите му бяха много гъсти и широки, оформени от природата под малък ъгъл. Носът му беше доста голям и не съвсем правилен – украински нос!.. Устните, скрити между гъстите мустаци, бяха… изразителни, особено когато говореше. Широката и дълга брада, която той никога не бръснеше, растеше по цялото му лице – това се вижда на всички снимки. Изобщо, главата му имаше нещо общо с бюста на Юпитер във Ватикана (разбира се, без правилните черти на римските богове). Най-красивото у Драгоманов бяха очите му. Големи, сини, ясни, те неописуемо светваха, когато той се въодушевяваше от нещо и бяха много изразителни. По очите можеше да се разбере, дали той е весел, тъжен или сърдит. През последните години на неговия кратък живот тези очи изгаснаха, избледняха, станаха сиви, неподвижни и много тъжни!
Фигурата на баща ми се харесваше. Където и да отидеше, навсякъде привличаше очите на хората – предизвикваше уважението им. Без да искат, хората чувстваха, че пред тях не е кой да е. Изражението на лицето му се променяше в зависимост от ситуациите. Когато беше весел, в добро настроение, очите му светеха радостно, движенията и жестовете му бяха енергични (той много жестикулираше и по някои характерни жестове можеше да бъда познат отдалече). Но когато беше сърдит и осъждаше нещо, видът му беше много строг, между веждите се появяваха две бръчки. Като стрели очите му пронизваха хората, устните му се свиваха и придобиваха едно много характерно за него презрително изражение. В такива моменти не беше лесно да си до него, тогава ние се страхувахме от баща ми, като от собствената си съвест.
Има много снимки на Драгоманов… Последна е портретът (направен е от Ив.Карастоянов, фотограф от София). Но нито една снимка не отразяваше истинският облик на баща ми, изражението на лицето му, което се променяше всяка минута. На снимките той е прекалено спокоен, равнодушен. Когато се вълнуваше и говореше, едната му вежда се повдигаше по-високо от другата, очите светеха, жестовете ставаха енергични…
Между другото, баща ми беше модел за паметника на Пушкин във Флоренция, който направи неговият приятел и известен скулптор Забела: тялото, ръцете …. (разбира се, моделирани така, както е било по времето на Пушкин) – са на баща ми. Ако някой знае, къде се намира този паметник, да се обади. Ще му бъда много благодарна…”

“ПРИ НАС СА ПОВЕЧЕТО ПЕЧАТНИ ТРУДОВЕ НА ДРАГОМАНОВ”

Научният архив на БАН е един от най-богатите архиви в България, – твърди Елена Нончева, завеждащ отдел “Информация и използване на научния архив” на БАН през бюлетин “Україна” на посолството на Украйна в България през юни 1995 г. В него се съхраняват документи за историята на българската държава, българската наука, образователното дело в България, документите, свързани с политическата история на българската държава. В научния архив на БАН се съхраняват и много стари документи от IХ, Х, ХI и ХII в. При нас се намира една много интересна и древна сбирка от славянски ръкописи.
Голяма част от документите в архива на БАН е свързана с развитието на българската наука, като започнем от Българското книжовно дружество (1869 г.) и стигнем до последните десетилетия. При нас се намират и архивните фондове на най-изтъкнатите български учени – Марин Дринов, Иван Шишманов, Константин Иречек, Тодор Павлов, акад.Емануилов, Иван Алтънов и др. Ние съхраняваме около 480 лични архивни фондове. Те са обработени така, че могат да се използват от изследователите.
Един от най-богатите фондове, които се съхраняват при нас, е фондът на известния български учен Иван Шишманов. Той е описан в пет инвентарни описа, които са изготвени така, че обхващат основната дейност на Иван Шишманов, неговото семейство, неговите близки и сродници. Във фонда на Иван Шишманов се намира и част от архивния фонд на известния украински професор Михайло Драгоманов, който е тъст на Иван Шишманов, а също така на Лидия Шишманова – съпруга на Иван Шишманов и дъщеря на Драгоманов. Тук е и част от фонда на сина на Иван и Лидия Шишманови – Димитър Шишманов, който е бил министър на външните работи на България.
Архивният фонд на Иван Шишманов постъпва в БАН през 1942 г. като дарение от съпругата му – Лидия. По време на бомбардировките този архив е прибран, за да бъде спасен. През 1946 г. фондът на Шишманов е отново в архива на БАН.
Каква е историята на архивните материали на Михаил Драгоманов, които са се съхранявали в семейството на Иван Шишманов? След смъртта на Драгоманов през 1895 г. различни украински дружества се обръщат към съпругата му Людмила, а по-късно – и към дъщеря им Лидия, частично или изцяло да предадат документите на Драгоманов. През 1929 г. Лидия Шишманова се съгласява да продаде архивния фонд на Драгоманов на някои украински задгранични организации. Професор Олександър Шулгин от Украинския институт в Прага и председател на Украинския задграничен комитет отначало предлага архивните материали на Драгоманов да бъдат откупени от украинската библиотека “Симон Петлюра” в Париж. Шулгин открива подписка за събиране на 50 хил. франка, в която се включват украинците от Европа и Америка. В края на краищата през 1930 г. архивът е откупен от Украинския научен институт във Варшава. Но при предаването му една част от документите остава у Лидия Шишманова. Именно тази част постъпва в нашия архив заедно с фонда на Шишманов.
През 1954 г. материалите на Херцен и Огарьов, които са се намирали във фонда на Шишманов, се предават на АН на СССР, а през 1957 г. е предадена и една част от материалите на Драгоманов, които са били във фонда на Шишманов – 180 архивни единици, предимно печатни произведения. Доколкото знам, те са предадени на библиотека “Ленин” в Москва. Във фонда на Шишманов остават 130 “драгоманови” архивни единици.
Какво представляват материалите на Драгоманов в нашия архив? Повечето са печатни произведения, по-малко са биографичните материали, има и дневник, който съдържа впечатления от България, няколко стихотворения и един бележник. При нас е и кореспонденцията на Драгоманов.
По-късно са правени постъпки материалите на Драгоманов да бъдат предадени на АН на УССР, но след приемането на редица закони у нас (последният през 1973 г.) се предоставят само копия. С фонда на Драгоманов са работили много украински изследователи. Един от тях е академик Сохан от Киев.
За съжаление, в архивните материали на Драгоманов има само три снимки – на самия Драгоманов, на къщата, в която е живял, и на неговия гроб. Повечето снимки са изпратени в СССР.

ФАКТИ
През 1889 г. украинският професор Драгоманов пристига в София да преподава във Висшата школа, по-късно – Софийски университет. Присъствието на толкова известен в Европа учен и политически деец, какъвто е Драгоманов, предизвиква голям интерес от страна на българската общественост към украинската литература и Украйна като цяло. Благодарение на Драгоманов в България стават известни нашите философи и писатели Сковорода, Костомаров, Воробкевич, Нечуй-Левицкий, Старицкий, Иван Франко, Олена Пчилка, Леся Украинка и други. Лекциите на украинския професор във Висшата школа се ползват с голям успех. С активната си дейност в областта на сравнителното литературознание и фолклора Драгоманов създава първите български украинисти, сред които с най-голям авторитет е Иван Шишманов. Тъкмо той, Шишманов, в трудовете си разглежда най-различни въпроси от украинско-българските литературно-обществени отношения, пише за първите български търговци в Украйна през ХVI в. (“Неофит Рилски – филолог”), за дейността на българските писатели и религиозните дейци Киприан и Григорий Цамблак през ХIV и ХV в., за мисията на Петър Парчевич при Богдан Хмелницкий и др.
Виталий Москаленко,
к.ф.н.,гр.Киев

Михайло Драгоманов шест години помага в организирането на учебния процес във Висшата школа в София. Съветва, какви книги трябва да се поръчат в Европа и впоследствие се създава една прекрасна университетска библиотека. Той съветва, какви програми да се вземат от западноевропейските университети. Драгоманов взима активно участие в разработването на идейния проект на сградата на бъдещия Софийски университет.
След смъртта на Драгоманов съпругата му Людмила предлага на Софийския университет да откупи неговата библиотека за 10 хил. лева – много голяма по онова време сума. Но българската държава намира тези пари, защото специална комисия преценява, че драгомановата библиотека е много ценна. Днес тя се ползва от нашите студенти и преподаватели. Съхранени са едни от най-редките издания, особено по фолклора.
Ние, българите, сме втори след украинците, които са най-съпричастни към Драгоманов, към неговата културно-просветна дейност. Преди четири години Асоциацията на украинистите в България проведе конференция, посветена на Драгоманов. Бяха прочетени 12 доклада от историци, етнографи, слависти, т.е. от всички области на науката, в които той е работил. Името на Драгоманов и сега често се споменава в университетските среди.
Лидия Терзийска,
доцент, Софийски университет

11 август 1930 г. Под ръководството на председателя на украинските просветни дружества “Громада” в България проф. Михайло Парашчук “тленните останки на бележития украински учен и демократ са били преместени в специален цинков ковчег с надежда един ден прахът да бъде пренесен в Украйна”, твърди Петко Атанасов.
30 октомври 1932 г. Откриването на паметника на гроба на Драгоманов.
През 1932 г. при откриването на паметника на гроба на Драгоманов украински хор изпълни няколко украински песни, начело с “Шуми Марица”. На 20 юни 1995 г. украинката Катерина Полишчук изпя “Боже великий, единий, нам Україну храни”
20 юни 1995 г. Олександър Воробьов, посланик на Украйна в София: “През целия си живот Драгоманов е мечтаел Украйна да бъде свободна, богата и щастлива. Сега ние имаме всички основания да осъществим тази негова мечта. Украйна вече четири години е суверенна държава”.
20 юни 1995 г. Панихида на гроба на Драгоманов. “Либералните идеи на украинеца Драгоманов живеят и днес”,- каза един от свещениците.
20 юни 1995 г. Под вещото ръководство на културния аташе в украинското посолство Виталий Москаленко съотечествениците на Драгоманов Сергий Полишчук и Володимир Тарасов положиха къртовски труд, за да облагородят гроба на великия учен. Олександър Демура, експерт в търговско-икономическата мисия при украинското посолство, не губи надежда в най-близко време да бъде открита и мемориална плоча на Драгоманов на ул.″Денкоглу″, №40 в София.

ПРИЧУДЛИВИ МИСЛИ ЗА УКРАИНСКИТЕ НАЦИОНАЛНИ РАБОТИ
Из статията на Михайло Драгоманов
…[Сега] няма политическо-административни институции, които да стоят на пътя между петербургската бюрокрация и Украйна. Но през ХVII в. е имало такива институции в лицето на казашката Хетманшчина (форма на държавно управление начело с хетман – б.ред.). Московското правителство ликвидира тези институции. Само че не трябва да забравяме, че Украйна изгуби своята политическа автономия благодарение и на самите украинци…
Национално-културната си автономия Украйна също изгуби до голяма степен благодарение на самите украинци. Преди царуването на Екатерина II, която издаваните в Украйна учебници заменя с московски и петербургски издания, при това с благословията на украинеца, киевският митрополит Миславский, великоруското правителство не участва в културната денационализация на украинците. Нещо повече, украинските архиереи, учители и други са имали всички възможности да украинизират Москва. Наистина, мистериите, композирани в Киев, се изпълняват чак в Сибир (в началото на ХVIII в. няма нито един архиерей-великорос, а само украинци, които управляват епархиите от Киев до Сибир – бел.авт.), Мазепа кореспондира с Меншиков на украински, та дори самият Петър I, когато се намира в Бяла Рус и Галиция, ползва украински. Бедата ни е в това, че нашето просветителско движение, влияние върху което през ХVI в. оказва европейското възраждане и реформацията,.. през ХVII в. дава предимство на църковнославянско-руския макаронизъм, а не на народния елемент. Ето защо през ХVII в. украинските писатели не усещат разликата между своя език и московския литературен език, също по своему макароничен. А когато по време на Петър I московският език се превръща в орган на разширена държавна култура с много висок за тогавашната Източна Европа процент на светски европейски интереси, то московско-петербургската литература, за развитието на която Петър I привлича и украинци, става по-широко употребявана, отколкото украинската, и започва да привлича към себе си нашите хора, за които тя не е била чужда, а като своя…
Културните отношенията между Украйна и Москва в края на ХVII и началото на ХVIII в… Трябва да сме много внимателни, когато говорим, че по онова време Москва е била съвсем дива и украинците са й дали културата… Разбира се, през ХVII в. нивото на култура в Московия е било по-ниско, отколкото в Украйна, и украинците правят много за московската култура. Но Московия не е била чак толкова дива; в нея, например, нещо е останало от културата на старите градове Новгород, Псков и други. Освен това, новите културни влияния са идвали в Московия не само от Украйна, но и от Полша – чрез Бяла Рус и чрез прииждащите, а също така чрез немците, шведите, голандците…, които създават цели колонии в Новгород, Архангелск, Холмогория и в самата Москва… Всичко това подготвя основата за така наречената Петрова доба…
За тази изостаналост на Украйна в сравнение с Москва са виновни историческите обстоятелства през ХVII в., които не позволяват на казашката Хетманшчина да се превърне в новоевропейска подредена държава, не позволяват в Украйна да бъдат открити университети и гимназии… Виновно е и московското правителство. Но е фактът, че в края на ХVII в. в Московия се създават условия за по-широка и по-свежа култура, поне за висшето общество (що се отнася до по-ниските прослойки, то и сега украинците са по-образовани, отколкото москали!), и че към оная култура от ХVIII в. украинците тръгват доброволно.
Така се случи, че Московия, чиято масова култура е по-слаба, отколкото в Украйна, изпревари Украйна по културата, създадена за елита, и затова привлече към себе си висшите украински прослойки. Тук е историческата истина и голямата поука за нас! Ако искаме поне да се сравним с Московия, трябва да се напрегнем… сега, когато руската литература е смазана от цензурата, а нашата може свободно да се развива в Галиция… Ето защо сега няма по-големи врагове за бъдещето на нашата национална литература, от всякакви консервативни, клерикални и други съглашатели…

Страницата подготви Василь Жукивский, 1995 г.

Апропо: Паметна плоча на Михайло Драгоманов (вж. снимката в най-горната част на страницата) беше сложена в София на сграда на ул.″Денкоглу″, №40 (там е живял Драгоманов) през декември 1996 г. по време на Дните на Украйна в България. През лятото на 2017 г. сградата беше разрушена и сега там се изгражда бизнес-център, а плочата е безследно изчезнала.