За живота на украинците в България се знае малко. Колко души е наброявала нашата диапора тук след революцията през 1917 г. – 2 или 20 хил. души? Какви организации са имали нашите съотечественици тук? Знаем за “Громада” и Украинско културно обединение. Но сигурно е имало и други, и не само в София. Как те са съществували съвместно с руските емигрантски дружества и местната власт? Твърди се, че е имало конфликти. След 9 септември 1944 г. всички организации на емигрантите, включително и украински, са били разтурени, а някои от техните лидери са изпратени в СССР.
Сега група изследователи от Украйна и България обработва архива на Михайло Парашчук (1878-1963) – известен украински скулптор, живял в София от 1922 г. до смъртта си. Вероятно през ноември, когато се навършват 120 г. от рождението на твореца, ще излезе каталог, чиете условно название е “Михайло Парашчук и украинската емиграция в България”. Запознати твърдят, че въз основа на този богат архив ще бъде написана историята на украинската диаспора тук. Но докато тя се пише ви предлагаме някои документи от един друг архив – на известния български историк, славист и украинист проф.Иван Шишманов (1862-1928), който се съхранява в БАН. Иван Шишманов е бил женен за украинката Лидия Драгоманова (1865-1937) – дъщеря на известния украински учен и общественик Михайло Драгоманов (1841-1895), преподавал в Софийския университет.

След Бресткия мирен договор, сключен на 3 март 1918 г., Украйна е призната от няколко страни, включително и от България. На 18 август същата година Олександър Шулгин – министър на външните работи на Украинската Народна Република (УНР), връчва в София акредитивните си писма. Смята се, че той е първият ни посланик в България (според някои сведения, първият ни посланик е бил Дмитро Поглубко).
Българския посланик в Киев е проф.Иван Шишманов. От някои архивни материали научаваме, че като посланик за украинската столица е трябвало да замине неговият син – Димитър. Но той не е пожелал. От писмото на Шишманов-младши до проф.Златанов научаваме, че той мотивира своя отказ с чуждата за него канцеларска работа и дипломацията като начин на живот (между другото, през Втората световна война той е министър на външните работи на България, през 1946 г. е осъден от тъй наречения народен съд и е екзекутиран. Реабилитарен е през 1996 г.).
И така, за български посланик в Украйна е назначен Шишманов-старши. Според някои сведения, той пребивава в Киев само половин година, защото започва т.н гражданска война, по-точно – Съветска Русия напада Украинската Народна Република.
Украинското посолство в София не е намирало на ул.″Хан Крум″, №11, (снимка горе). В архива на проф.Иван Шишманов намираме едно име – Петро Сикора, младши дипломат в посолството.
На 11 март 1920 г. Петро Сикора пише на Димитър Шишманов:”…може би скоро ще замина. Отзовават ме… в министерството завинаги. Засега искам да напусна службата зад граница. Ще замина за Виена, там ще се поогледам, ще се видя с някои хора и после ще замина за Могилев (в Украйна – б.”У-прес”), където се намира нашето правителство, или за няколко месеца ще замина за Германия… Не ни разбират тук, не казвам за вас… и още няколко души, а изобщо. Тъжно е, но вярвам, че ще дойде време, когато ще бъдем разбрани… Вярвам в млада България, именно с нея ще имаме работа в бъдеще.”
За това, че Украйна не е разбирана, става дума в още едно писмо до Димитър Шишманов, писано от неизвестен автор няколко месеца преди констатациите на пан Сикора. По това време под натиска на болшевишката армия войската на УНР отстъпва на запад към Полша, в Харкив е обявена украинска съветска република с промосковско правителство и официална София иска да прекрати дипломатическите си отношения с УНР.
14 октомври 1919 г. “Многоуважаемия Дмитро Иванович! Вече няколко дни се каня да ви напиша писмо, но все не става. Сега преживяваме може би един от най-неприятните моменти в България. Вашите братя-славяни ни гонят като кучета. Вие сигурно сте чели, че Украйна като държава не съществува и че в Цариград е арестувано нашето посолство, че и българското правителство не възприема нашето посолство и ни лишава от всички права, които произтичат от характера на нашата служба.
Сега – направо в затвора, което, откровено казано, може да ни се случи, ако не напуснем България. Това е работа на русофилските кръгове, които мечтаят чичо Деникин да им помогне. Шегата настрани, но не мога да разбера. Нима не можеше всичко да се направи по-деликатно… О.Я.Шулгин възлага на вас големи надежди. Той смята, че във ваше лице имаме поне един приятел в България… Ще останем в София още две-три седмици”.
София посочи вратата на украинските дипломати. Неизвестният автор пише, че българите не разбират проблемите на украинците. За същото пише и Д.Т.Страшимиров в “Украинско-български преглед” (15 декември 1919 г.): “Правото на украинците да си съградят своя държава се оспорва днес, естествено, от русите – на първи ред. Нашите освободители са загрижени, не ще съмнение, да опазят непокътнати старите граници на територията и на властта си. Но също, види се, немалко и български политици и граждани са готови да държат руска страна, като правят студено лице на Украйна. Нашите, впрочем, – това не бива да се премълчава, са замечтали повече или по-малко за собствената кожа, а това е в свръзка с тежките обстоятелства, които днес преживява българското отечество. Те искат да видят във възкръсналата цялост на великото северно царство добра надежда за спасение пак и на България”.
С помощта на “Украинско-български преглед” нашето посолство се стреми да пробие стената на недоверие към украинците, доминирало в тукашното обществено мнение. Но няма преки доказателства, че вестникът е орган на посолството ни. Все пак времето, в което той излиза – октомври 1919 – юни 1920 гг., и проукраинската му насоченост говорят, че нашите дипломати са причастни към неговото издаване. А и в едно писмо на Петро Сикора се говори за него: “Нашата “рожба”, въпреки че е болнава и рахитична, също е носила нещо ново и свежо. Много трудно става да го издаваме два пъти месечно. Не успяхме да намерим сътрудници сред българите, а със собствени сили е много трудно, още повече че нямаме необходимите материали и източници. Все пак заинтересувахме… лека-полека ще пробиваме стената на недоверие, равнодушие, невежество, понякога враждебност и неразбиране, с която се огради от нашето дело бай Ганьо”.
Преди седем години – на 24 август 1991 г., Украйна направи поредния опит да стане суверенна. Най-напред я признават Канада и Полша, няколко дни по-късно – и България. На 13 декември същата година двете страни установяват дипломатически отношения. На 18 май 1993 г. посланикът ни Олександър Воробьов връчва на президента Желю Желев акредитивните си писма. През ноември 1997 г. той заяви пред “Украйна прес”: “Когато дойдох тук преди четири години, най-напред се приятелихме с масмедиите, за да покажем, че Украйна е държава със своя история, култура, език и традиции. Мисля, че постигнахме известни резултати . Сега тук знаят за Украйна повече”. Пан Олександър е прав. Както е вярно и това, че украинското присъствие в България – политическо, икономическо, културно, информационно, значително отстъпва, да речем, на руското. Може би защото пропагандата се прави не просто с пари, а с много пари.
“Украйна прес”, юли 1998