Това име липсва в “Большая советская энциклопедия”. Няма го и в “Советский энциклопедический словарь”. Макар че е ученик на Роден. В енциклопедичния справочник “Митцi Украiни” (“Творци на Украйна”) за него пише: “Парашчук Михайло Иванович (16.11.1878, с.Варваринци, Тернопилска обл. – 24.12.1963, София) – украински скулптор. Получава художествено образование първоначално в Краков. После работи в Лвив под ръководството на А.Попел. През 1910 г. завършва Академията “Жюлиен” в Париж, майсторството си усъвършенства при Огюст Роден. От 1911 до 1913 г. живее в Киев. През 1921 г. пристига в София…”

КОЙ Е ПАРАШЧУК И КАКВО Е НАПРАВИЛ ЗА БЪЛГАРИЯ?

През 1891 г. Михайло Парашчук е на 13 г. (роден е на 16 ноевмври 1878 г.), когато напуска родното си село Варваринци (сега е в Тернопилска област, Украйна, а тогава е в Австро-Унгария). Но напуска не заради насъщния, а за да се посвети на изкуството, пише Петко Атанасов – преводач, журналист, украинист, приятел на Парашчук.

Първите му учители – полският резбар Кинделски и фигуралистът Вуйцик, оценяват високо неговия талант и го изпращат в Краков да учи в художествено училище. По-късно любознателният младеж учи и при проф.Венцел, преподавател във Виенската художествена академия. През 1898 г. Михайло Парашчук се озовава в Лвив. Тук 20-годишният творец заедно с Антон Попел започва работа върху паметника на Адам Мицкевич.

ПАРАШЧУК Е УЧЕНИК НА ОГЮСТ РОДЕН

В старинния Лвив Парашчук създава цяла галерия от образи на бележити украински творци – Франко, Стефаник, Людкевич и други. Завършването на паметника на Мицкевич – един от най-красивите паметници на великия поет в Европа, участието в художественото оформление на някои монументални сгради в Лвив – бележат края на цял етап от живота и творчеството на украинския скулптор. Културната общественост на града е възхитена от неговия талант, а видни меценати го изпращат да следва през 1906 г. в Париж. Там той учи в частната художествена академия “Жулиен” при проф.Верле, а световноизвестният Огюст Роден го допуска в своето ателие.
След завършването на академията Парашчук се установява в Мюнхен, където преподава в Института за приложни изкуства. Там надделява мъката по Украйна и младият професор напуска Германия. Но и в Киев скулпторът не се задържа дълго. Подгонен от царското правителство, тъй като го смятат за немски шпионин, Парашчук се връща в Австро-Унгария. По време на Първата световна война творецът служи във военното комендантство, а по-късно работи в Червения кръст. В лагера за военнопленници от руската армия в Раштат той организира ателие и работилници по рисуване, резба и художествена керамика, където мнозина млади украинци са имали възможност да усвояват различни занаяти.

ПРЕЗ 1921 Г. ПАРАШЧУК ПРИСТИГА В БЪЛГАРИЯ

В края на лятото на 1921 г. като представител на Международния Червен кръст Парашчук пристига в България. В София украинският скулптор среща мнозина свои приятели от Мюнхен – арх.Тодор Горанов, художниците Александър Миленков и Константин Щъркелов, драматичния артист Сава Огнянов. В Германия по инициатива на Парашчук те са създали украинско-българско дружество и решават да го възстановят в София на всяка цена. Парашчук се съгласява да остане в България временно, а след това – завинаги. Така България става втора родина на украинския скулптор.

ПАРАШЧУК Е СОЦИАЛ-ДЕМОКРАТ

Социалдемократ по убеждения, Парашчук прави скулптурен портрет на Димитър Благоев. Той присъства и на погребението на Дядото. Това още повече озлобява столичната реакция и поставя началото на едно системно преследване на чужденеца Парашчук. Но поклонниците на изкуството у нас оценяват вярно неговия талант, което му дава възможност да се наложи като един от най-големите наши портретисти, пише Петко Атанасов. Той прави бюстове от натура на: Цанко Церковски, Стилиян Чилингиров, Рад Дедев, Йордан Пекарев (по-късно Парашчук се жени за дъщеря му Цветана Пекарева); моделира образа на Пейо Яворов, Гоце Делчев; създадената от Парашчук стилизирана глава-барелеф на Христо Ботев е единствената и неповторима творба у нас от този род; на украинеца българите дължат бюста на Стефан Караджа, барелефа на Алеко Константинов (паметника в Пазарджик).

Михайло Парашчук идва в България в началото на един преломен момент в историята на българската архитектура и архитектурната скулптура, когато у нас се поставя остро въпросът за сътрудничество между архитекта и художника-монументалист. И ако през 1922-1944 г. в България са били създадени най-добрите образци на “синтеза” на декоративното изкуство и архитектурата, това до голяма степен се дължи на украинеца Парашчук, който въвежда за пръв път в България изработването на макети за монументални сгради и предварителни проучвания на архитектурни и скулптурни елементи.

Парашчук се налага с творческия си подход при художественото оформяне на печатницата на Стайков (фигурата на Гугенберг), къщата-резиденция на Хаджипетрови, дома на д-р Стамболиев, Дома на правниците, Банката за земеделски кредит, Българската търговско-индустриална камара в Бургас, унгарската и френската легация.

На Парашчук българските архитекти възлагат украсата на такива монументални сгради – наша национална гордост, като: БНБ (декоративните мотиви с лъвове на “потъващите” врати и зодиакалния часовник в оперативната зала, разкошния хол на втория етаж с колоните и капителите), Съдебната палата (оригиналните орнаментирани рамки на парадните врати), Министерството на отбраната, Военната академия “Г.С.Раковски” (неповторимите релефи по сюжети на българската история във входното антре, разположени над петте врати, единият от които – “Аспарух минава Дунава”, за направата на втория релеф – “Цар Симеон пред стените на Цариград”, Парашчук е ходил специално в Истанбул, не по-малко ценен е третият релеф – “Отбраната на Шипка”).

Някои здания в София, в художественото оформяне на които е участвал скулпторът, са частично или изцяло разрушени през бомбардировките – БАН (парадната зала), Алианс Франсез, Домът на славяните, театър “Роял” (сега театър на Българска армия).

ОКОЛО ПАРАШЧУК СЕ ОБЕДИНЯВАТ УКРАНЦИТЕ И ЕЛИТЪТ НА БЪЛГАРСКАТА ИНТЕЛИГЕНЦИЯ

Макар и гост на България, подобно на бележития си предшественик Михайло Драгоманов (живее в България от 1889 до 1895 гг., погребан е в София), Парашчук се проявява като последователен патриот и деен общественик. Той помага за установяване на контактите между украинските търговски организации и българските кооперации за взаимни доставки на стоки. В началото на 30-те години Парашчук се проявява и като радетел за българо-югославското сближаване. От дневника му научаваме, че чест гост на неговия дом е бил Милое Смилянич, съветник в югославското посолство в София. Димо Казасов, по-късно назначен за български посланик в Югославия, е бил личен приятел на Парашчук. “Смилянич често идваше у дома… Казасов знаеше за това и често идваше да беседва”,- пише Парашчук.

“ГРОМАДА” И УКРАИНСКО-БЪЛГАРСКО ДРУЖЕСТВО

Неоценими са заслугите на видния скулптор като един от водачите на прогресивната украинска емиграция у нас. На него украинците в София и в някои по-големи наши градове (Варна, Русе, Сливен) дължат организирането на културно-просветните дружества “Громада”, на украински библиотеки, читални, самодейни хорове и други колективи. Ратувайки за още по-тясно сближаване между българския и украинския народ, Михайло Парашчук заедно с д-р Иван Шишманов (зет на Михайло Драгоманов) и други български украинофили създава в София Украинско-българско дружество, в което членува елитът на прогресивната столична интелигенция – Елисавета Багряна, Панчо Владигеров, Райко Алексиев, Асен Найденов и други. По инициатива и със щедрата финансова подкрепа на Парашчук дружеството урежда различни културни акции, чества бележити украинци. През 1932 г. издига паметник на гроба на Михайло Драгоманов на Централните софийски гробища, като поставя тленните останки на бележития украински учен и демократ в специален цинков ковчег с надеждата един ден прахът да бъде пренесен в Украйна.
По идея на Парашчук Украинско-българското дружество в София решава да издава списание “Украйно-български вести”, като за списването му се привличат Михаил Арнаудов, Тодор Влайков, Стефан Младенов, Стилиян Чилингиров. През 1935 г. е подготвена първата и единствена книжка на списанието, в което намираме стихотворения на Шевченко и Олес, статия за украинската литература, материали за Юрий Венелин. От Лидия Шишманова Парашчук откупва посмъртната маска на Драгоманов. Скупторът поддържа връзки с украински институции и музеи в Прага, Варшава, Берлин и Лвив.

ПАРАШЧУК Е “УКРАИНСКИ НАЦИОНАЛИСТ” И “БОЛШЕВИШКИ АГЕНТ”

Цялата тази многостранна дейност на Парашчук в служба на Украйна, за културното сближаване между българския и украинския народ, не е допадала както на
българската реакция в лицето на народняците-славянофили, така и на белогвардейската емиграция и на украинците-ренегати. И едните и другите, които са мразели всичко украинско, приписват на Парашчук ту сепаратизъм и национализъм, ту го наричат “болшевишки агент”, “член на Коминтерна”. Той попада и в черния списък на гестапо в София.

След Втората световна война Парашчук е търсен като незаменим помощник на изтъкнатите наши архитекти. “Парашчук сложи истинското начало на архитектурната скулптура у нас”,- казва арх.проф.Димитър Цолов. “В украсата на сградите по-добър от него няма”,- отбелязва народният художник Андрей Николов. А арх.Константинов, проектант на Софийския университет “Св.Кл.Орхидски”, казва: “Парашчук е виртуоз по украсата на сградите. Всички други бледнеят”.

ОБЕКТИ В СТОЛИЦАТА

Не случайно гости на София и България се спират и разглеждат унесени фасадата на Народната библиотека “Св.св.Кирил и Методий” с майсторски изработените капители и входни врати; модернизираните капители за пиластрите, които красят Партийния дом от юг, север и изток. А какво да кажем за съвършените орнаментални картуши над входа на Ректората на Софийския университет, за капителите и вратите, за фино изработената скулптурна композиция откъм бул.”Руски” или за кръглите колони с уникалните пиластрови капители в легацията на Югославия! С влизането в бившия профсъюзен дом “Георги Димитров” в София правят впечатление фоайетата в партера и на първия етаж – шестте маски-сатири, поставени под таванските рамки като своеобразни подпори на същите, момченцето с релефно вчесаната коса и свирка в ръце, подпряло десния балкон в кино-залата. В Музикалния театър “Стефан Македонски” работа на Парашчук са 14-те маски под тавана и двете композиции над официалните ложи, представляващи младеж и девойка, които поддържат лавров венец, с отвор по средата за прожектор; оригинално е моделиран плафонът в залата на кинотеатър “Македония” с изобразеното върху него българско хоро; в български стил е изработена и фигурната композиция над сцената на театър “Трудов фронт” (сега театър “Зад канала”) – девойка в национална носия, момък с гъдулка и лък.

ОБЕКТИ В ПРОВИНЦИЯТА

От обектите в провинцията привличат вниманието ни следните творби на Парашчук: театралният салон и фоайетата на читалището в Провадия – същинско бижу на пластичното декоративно изкуство; фасадата, фоайетата и малката театрална зала на дома на културата в Перник; почивната станция в Сапарева баня; дворецът на профсъюзите във Велинград; домът на културата Кърджали; художественото оформление на Дунав-мост “Русе-Гюргево” – двата портала на българския и румънския бряг и орловите глави по цялата дължина на моста.

През есента на 1963 г. 85-годишният Михайло Парашчук беше изпратен на почивка в Баня – Карловско, за да може след това да започне работа върху паметника на основателя на българската държава – хан Аспарух. Там, в родния град на Левски, завърши на 24 декември 1963 г. жизненият път на украинеца. Той посмъртно е награден с орден “Кирил и Методий” I степен.

МИХАЙЛО ПАРАШЧУК: ЕДНА СЪДБА В ДОКУМЕНТИ

Изключване

В печата от 28 декември 1944 г. името на проф. Михайло Паращук се споменава сред членовете на Съюза на българските художници (СБХ), обвинени във фашистка дейност и изключени от съюза. До ръководството на СБХ той пише: “…узнах, че мотивите за моето изключване са два: 1. бил съм руски емигрант-белогвардеец и 2. бил съм член на Украинската Рада, която уж е била една чисто фашистка организация… Никога не съм бил белогвардеец и не съм воювал с болшевиките. Бил съм и понастоящем съм украински републиканец… Украинската Рада означава, първо, парламент (Централна Рада – по време на Украинска Народна Република, 1917-1920 г.), на която никога не съм бил член… Украинската Рада се породи през 1917 г., когато нямаше и помен от фашизъм… Дойдох в България през 1922 г. (по линията на Международен Червен Кръст ). И тук не съм бил никога в никакви връзки с руските белогвардейци, които са мои политически врагове… В София всички белогвардейски организации през фашисткия режим бяха фаворизирани…, а Украинските културно-просветни дружества, на които аз съм един от основателите, бяха разтурени през 1938 г. по изключителното и единствено искане на белогвардейските руски организации… Моля да разпоредите да се направи необходимата… анкета и възвърнете името ми на честен работник и служител на изкуството…

София, 28.02.1945 г.”

(ЦДА, ф.1717К, оп.1, а.е.162, л.1,2)

Повторно изключване

Вероятно, след писмото до СБХ от 28.02.1945 г. Парашчук е възстановен в съюза. Но през 1955 г. следва повторно изключване. Тогава той е на 78 г.

Защо го изключват? Защото без да съгласува със СБХ, поема поръчката на Министерството на културата за “реставрация на скулптурната група на фронтона на Народния театър “Иван Вазов”.

На 8.11.1962 г. професорът пише до VIII конгрес на БКП: “Министерството на културата ми възложи (реставрацията), намирайки, че само аз ще се справя с тази задача, тъй като познавам техниката и съставните елементи, с които са си служели старите виенски майстори… Аз оправдах доверието на Министерството, но бях съден от другарския съд към СБХ… По моя молба “Работническо дело” проведе анкета, но подготвените статии не бяха публикувани по нареждане на някои фактори от ЦК… Двете петиции, подадени от българската културна общественост до МС и Политбюро във връзка с изключването ми… останаха без отговор. Решението на Министерството на културата от 1959 да бъда удостоен с най-високо звание и Народна пенсия също беше провалено от СБХ… Редно ли е на моята преклонна възраст да доказвам и отстоявам своя актив и права? Редно ли е жена ми да продава всичко, за да може да се грижи за мен?…За някои фактори в СБХ партийният билет е папска индулгенция за опрощаване на греховете им…”

(ЦДА, ф.1717К, оп.1, а.е.164, л.1,2,3)

Протестна петиция

Документът е подписан от 22 български архитекти и художници и е без дата, но е най-вероятно от 1958 г. Адресиран е до министър-председателя, Политбюро и председателя на БАН. В него четем: “… един от най-големите скулптори… е пренебрегнат, оставен в забрава и в пълна мизерия изживява последните си дни… Защо не е награден проф.Парашчук със звание, отговарящо на неговия принос в областта на монументалната скулптура, като се знае, че той е един от най-плодовитите скулптори, оставил неувяхващи творби с украсата си на великолепните сгради: Народния театър “Иван Вазов”, Музикалния театър, Държавната библиотека “Васил Коларов”, Народната банка, Ректората “Кл.Охридски”, Вонната академия, БАН, моста “Русе-Гюргево”, френската и унгарската легация, пощата във Варна, окръжния народен съвет в Бургас…; а също че е създател на прекрасния скулптурен образ на дядо Благоев… Нима народната власт и правителството ще оставят този великомъченик… да изгасне?..”

(ЦДА, ф.1717К, оп.1, а.е.167, л.75-79)

Оценка

(най-вероятно, тя е дадена в края на 50-те години)

Арх. Сава Овчаров: “По-добър в нашата страна и до днес от него няма”.

Арх. Горанов, професор: “В областта на скулптурата в архитектурата той и до днес е незаменим”.

Арх. Цолов, академик: “Парашчук сложи истинското начало на архитектурната скулптура у нас”.

Арх. Йорданов: “По-добър в архитектурно-скулптурна украса няма”.

Арх. Тодор Златев, професор: “Жалко, че нямаме повече скулптори като проф. Парашчук”.

През юли 1963 г. проф.Парашчук е възстановен в СБХ, но след няколко месеца, на 24 декември, почива в с.Баня, Карловско. Погребан е на Централните софийски гробища редом с друг бележит украинец – Михайло Драгоманов. Професор Парашчук посмъртно е награден с орден “Кирил и Методий”.

Страницата е подготвена от Васил Жукивский

София, 1994 – 2023 гг.