УБВісті виходять з червня 1998

УБВести излизат от юни 1998

УКРАИНСКИТЕ МЕСТА В СТОЛИЦАТА
София, 03 януари 2018.- Украински места в София – има ли такива, ще попитате вие? Да, има. И затова ще ви предложим една разходка из столицата, която расте, но не старее.
Да започнем от площад «Възраждане» - от едната страна на булевард «Стамболийски» е паметникът на Христо Ботев, а от другата – на великия украинец поет Тарас Шевченко – нашата икона, нашият Васил Левски.

Монументът е нетрадиционен. Автор е киевският скулптор Игор Гричаник. Парите за Кобзар, както украинците още наричат Шевченко, събират всички, но най-много се старае тогавашният посланик на Украйна Виктор Калник. МВнР на Украйна отпуска $30 хил. А разходите в размер на 300 хил. грн. по самото изработване на паметника поема кировоградската компания «Радий», бизнесмен Евген Юревич. Украинската диаспора и дипломати събират 7 хил. лв. Реализацията на проекта започва през май 2007 г. и след две години бронзовият Кобзар вече е докаран в София и сложен на постамента. Сега украинците и техните български приятели често се събират около него – било по случай рождения ден на поета, било по повод на някой украински празник – Независимост или Ден на родната шевица. Официално паметникът беше открит по време на официалното посещение на украинския президент Петро Порошенко в София през юли 2016 г.
От площад «Възраждане» да поемем към Съдебната палата. Вероятно, мнозина от вас са минавали през главния й вход.



Но едва ли сте подозирали, че ажурната изящна каменна рамка около вратите е дело на украинския скулптор Михайло Паращук (1878-1963). Но за него ще ви разкажем по-нататък. Тук само ще споменем, че сградата е строена между 1929-1940 г. от най-добрите български архитекти и инженери.
Улицата «Денкоглу» се намира на един хвърлей камък от Съдебната палата. На №40 имаше къща с мемориална плоча,

посветена на Михайло Драгоманов – професор, учен с европейско име. Тя беше открита през декември 1996 г. На нея пишеше: “Тук живя и твори от 1889 до 1895 гг. Изтъкнатият украински учен-историк и общественик, професор в Софийския университет Михайло Драгоманов”. Тази емблематична за столицата къща беше съборена през лятото на 2017 г. Там, най-вероятно,  ще израсне някоя нова сграда от стъкло и бетон и, може би, върху нея ще успеем да сложим и нова мемориална плоча в памет на великия украинец.

Та, Драгоманов пристига в София през 1889 г., за да преподава най-новата история във Висшата школа – сега СУ «Св.Климент Охридски». В къщата, в която той е живял и починал през 1895 г., е гостувала племенницата му – великата украинска поетеса Леся Украйна, там е било и средище на младата българска интелигенция. При Драгоманов, например, е идвал Алеко Константинов, поетът Райко Жинзифов и поетесата Мара Балчева, преподавателите Димитър Матов, Иван Гергов, Борис Минцес. През 1894 г., когато Драгоманови и семейството на проф.Иван Шишманов (който е женен за дъщерята на Драгоманов Лидия) наемат къща във Владая (13 км от София) за лятна почивка, Алеко започва своя знаменит лексикон «Моята изповед» (20 юли 1894 г.). По-възрастните жителите на Владая, между другото, знаят коя е Леся Украинка. Знаят, и къде се намира камъкът (близо до рекичката и местните гробища), върху който пише: «През лятото на 1894 г. тук живя украинската поетеса-революционерка Леся Украинка (1871-1913)».

От «Денкоглу» завиваме към ул.”Христо Белчев” и търсим №12. Там се намира едно кафене, което сега се нарича «Before & after», а в края на ХIХ в. е посещавано от Драгоманови, Шишманови и Леся Украинка. Сега там се събират и активистите от украинското дружество «Мати Украйна», основано през 2000 г.

Тръгваме към ул.«Хан Крум». Тя е наблизо. Почти до «Малките петте кьошета», в дом №11, откриваме галерия «Крисмар». Именно в тази сграда през 1918 г. се настанява посолството на Украинската Народна Република (УНР). Тук ще

си позволим малко вмъкване. Тогава, след Брест-Литовския мирен договор, Царство България, както и още пет държави, сред които Германия и Турция, признават УНР и установяват с нея дипломатически отношения. За Киев като посланик заминава проф.Иван Шишманов, а тук интересите на Украйна представлява Олександър Шулгин. Украинските дипломати развиват бурна дейност, включително с тяхна помощ в България излизат два вестника - «Украинско-български преглед» и «Украинско слово». В броя от 01 януари 1920 г. в «Украинско-български преглед» се натъкнахме на една интересна статия на Никола Балабанов, която е актуална и сега, почти 100 г. по-късно: “Да разберем украинците и да определим своето отношение към тях. И тогава има само два пътя: или врагове на Украйна, но врагове открити, или приятели, но искрени приятели. Това е, което искат от нас украинците и ние сме длъжни да им го дадем… Украинецът иска това, което нам е добре познато: да се обедини и да се прояви в полето на културата. Той иска да говори на своя си език, на който да се учи в училищата, да не се преследва неговата литература и пр. и по този начин да засили своята икономическа мощ...»
Във фонда на Централния държавен архив сме открили един интересен документ, който се отнася до тази сграда. Той е от 14 септември 1918 г. и в него пълномощният министър Федир Шулга и секретар на посолството Васил Драгомирецкий се обръщат към външния министър на България: «Имаме честта да Ви помолим да не откажете да посредничите при закупуване по съответната цена 60 тона пернишни въглища и един вагон 30 куб. м дърва за отопление на помещението на украинското посолство, което се намира на ул.”Цар Крум”, №11, в сградата на господина Сарафова».
През април 2008 г. на тази сграда беше сложена паметна плоча, която ни напомня, че през 1918-1920 гг. в нея се е намирало посолството на УНР. В церемонията по откриването й участваше тогавашният външен министър на Украйна Володимир Огризко.
От «Хан Крум» по «Раковски» се насочваме към булевард «Дондуков». Върху сграда №37 има паметна плоча: «В този

дом живя проф.Михайло Парашчук (1878-1963) – виден представител на украинската емиграция в България, радетел за независима украинска държава, скулптор, трайно свързан с българската архитектура и изкуство». Вероятно, не сте и чували за него. Но сме сигурни, че често минавате покрай сгради, върху които той е оставил част от таланта си, и дори не подозирате, че те са свързани с този украинец – един от малкото чужденци - ученици на Югюст Роден.

Сградата на Ректората. Тя тържествено е открита и осветена през 1934 г. Обърнете внимание върху парадния вход – с паметниците на двамата братя меценати Христо и Евлоги Георгиев. Не, Паращук няма нищо общо с тях. Неговото дело са три картуши над входните врати. Те са масивни, монументални, но същевременно - изящни и създават усещане за ефирност. И това не е всичко. На южния фронтон  на сградата, на този, който гледа към Витоша, горе има една композиция, която също е творение на Паращук.



Уместно е поне кратко да споделим, кой е Михайло Парашчук? Той е от Западна Украйна. Преди да се озове в България през 1921 г. като представител на Червения кръст и лидер на украинската общност тук, украинецът става известен в родината си най-вече като съавтор (заедно с Антон Попел) на паметника на Адам Мицкевич в Лвив. Този монумент се смята за един от най-красивите паметници, издигнати на великия полски поет в света. В България Паращук е признат като един от най-добрите в областта на архитектурната скулптура. В средата на 50-те на ХХ в., след като влиза в конфликт със «завистниците» от СБХ (защото се е съгласил директно да сключи договор с министерството на културата за реставрация на фронтона на Народния театър «Иван Вазов») украинецът изпада в немилост, но за него се застъпват видни български

архитекти и скулптори - Сава Овчаров («По-добър в нашата страна и до днес от него няма»), проф.Тодор Горанов («В областта на скулптурата в архитектурата той и до днес е незаменим»), проф. Тодор Златев («Жалко, че нямаме повече скулптори като проф. Парашчук»), акад.Димитър Цолов («Парашчук сложи истинско начало на архитектурната скулптура у нас»). Изненадващо, ала Парашчук е подкрепен, представете си, и от… в.«Работническо дело».
До Ректората се намира Народната библиотека «Св.св.Кирил и Методи». Майсторски изработените капители на колоните и входните врати на сградата са също творение на талантливия украинец.



В централната зала на Българската народна банка има един огромен зодиакален часовник. Той също е на Парашчук. Украинецът е участвал в архитектурната украса и на музикалния театър «Стефан Македонски», и на театъра «Зад канала», и на Българската академия на науките, и на Военната академия «Г.С.Раковски».

Михайло Парашчук е направил скулптурна композиция, а после и посмъртна маска на Димитър Благоев. Той е автор на скулптурите и на други видни българи - Христо Ботев, Стефан Караджа, Гоце Делчев, Стилиян Чилингиров, Алеко Константинов, Пейо Яворов, Сава Огнянов. Украинецът общува с такива български интелектуалци, като проф.Михаил Арнаудов, поетеса Елисавета Багряна, издател Райко Алексиев, композитор Панчо Владигеров, диригент Асен Найденов. През 1932 г. Парашчук и проф.Арнаудов дори регистрират Украинско-българско дружество.

Улицата «Шипка» разделя Ректората и Народната библиотека. Да тръгнем по нея. На №11 ще открием… пицария. Как тази сграда е станала заведение, въпрос към столичната община. Но именно в тази сграда е живяло семейството на проф.Иван Шишманов – историк, етнолог, дипломат, славист, украинист, един от основателите на Софийския университет «Св.Климент Охридски», даже министър на народното просвещение (1903-1907 гг.). И – зет на Михайло Драгоманов. С дъщеря му Лидия той се запознава в Швейцария. Иван Шишманов умира през 1928 г., а Лидия, която като литературен критик и преводач навремето е била доста известна в столицата, - през 1937 г. От този брак през 1889 г. се ражда Димитър. Той ще стане писател, дипломат и политик. И като политик Димитър Шишманов ще бъде разстрелян от т.н. народен съд в нощта 1 срещу 2 февруари 1945 г., защото по време на Втората световна война е бил секретар, а от 1943 г. до лятото на 1944 г. – министър на външните работи на България. Между другото, през 1918 г., когато УНР и Царство България установяват дипломатически отношения, се предлага за посланик в Киев да замине именно Димитър Шишманов, който, по разбираеми причини, е знаел няколко езика, включително украински и руски, и е бил, тъй да се каже, в темата. Но по неизвестни за нас мотиви той се отказва, и, както вече стана дума, за Украйна заминава баща му. Димитър е бил ерген и не е оставил никакви наследници.

Спускайки се по ул.«Шипка», още преди да стигнем до къщата на проф.Иван Шишманов, няма начин  да не забележим паметника в Докторската градина. Той е построен през 1883-1884 гг. в памет на медицински чинове, загинали през руско-турската война (1877-1878 гг.). Какво отношение този обелиск има към Украйна ли? Та почти всички фамилии там са украински! А и вече се знае, че в Освобождението на България украинците са взели най-активно участие. Това проличава и от названията на полковете, които са воювали тук, включително са отбранявали Шипка, – Подилски, Полтавски, Волински, Чернигивски, Харкивски.
Разходката из украинските места в София тук може и да приключи. Но не е редно. Редно е да посетим и Централните софийски гробища. Там (парцел 17) са погребани Михайло Драгоманов (1895 г.) и Михайлов Паращук (1963 г.). Погребани

са един до друг. През 1932 г. Парашчук организира тържествено препогребване на Драгоманов, като тленните останки на учения полага в цинков сандък, очевидно, с цел по-удобно транспортиране някой ден за независима Украйна за пантеона на видни украинци (такава идея Киев сега избистря). Парашчук извая и бронзовия барелеф на Драгоманов, който, за съжаление, е бил откраднат през 2008 г. Сега там е сложен каменен барелеф, изработен от Вежди Рашидов. През ноември 1932 г. в.«Миръ» цитира статията на проф.Михаил Арнаудов, посветена на проф.Михайло Драгоманов: «Дошъл в България, той направи школа чрез своята преподавателска дейност и стана любимец на университетската младеж, жадна за уроци върху дълга и назначението си...»
Отначало на гроба на Михайло Парашчук, който е бил женен за красивата цигуларка Цветана Пекарева - дъщеря на виден земеделски деец Йордан Пекарев, е имало само железен кръст, поставен от съпругата му и неговите приятели-архитекти. След 1993 г., когато в София се открива украинско посолство и се оформя украинска диаспора, благодарение на даренията, спонсорството и най-вече финансовата помощ на украинското правителство на гроба на Парашчук беше поставен паметник с неговия бронзов бюст и лъвче, изваяни от Вежди Рашидов. Тържественото откриване се проведе в края на 1999 г. с участието на вицепрезидента Тодор Кавалджиев. Не след дълго бронзовите изделия са били откраднати от неизвестен извършител и затова сега там са сложени бюст и лъвче от камък.
И така, украинските места в София най-вече трябва да се свързват с трима видни украинци – учения Михайло Драгоманов, поетесата Леся Украинка и скулптора Михайло Парашчук, с посолството на УНР и, разбира се, със семейството Иван, Лидия и Димитър Шишманови. Всеки от тях е оставил забележителна следа в историята на столицата. И ние, българските украинци, имаме с какво да се гордеем.
Васил Жукивский