Б О Л Г А Р С Ь К І.. В І С Т І
Шануймося, браття, бо ми того варті. (Тарас Шевченко) 
  
БУВісті ВИХОДЯТЬ з червня 1998 р. БУВести ИЗЛИЗАТ от юни 1998 г.

 



 

 

 

 

 



УКРАИНСКА ДИАСПОРА В БЪЛГАРИЯ
София, 31 декември 2010.- Правилно е появата на украинската диаспора в България да се свързва с известния украински учен и обществен деец Михайло (Михаил) Драгоманов (1841-1895). Той пристига в София през 1889 г. по покана на българския министър на образованието и преподава най-новата история във Висшата школа (сега – Софийски университет "Св.Климент Охридски”). Още по-рано за постоянно местоживеене в България пристига дъщерята на Драгоманов – Лидия (1866-1937), която се омъжва за Иван Шишманов (1862-1928) – ученик на Драгоманов, професор, първи български славист и украинист. Между другото, през 1918 г., когато Царство България признава Украинската Народна Република (УНР), проф. Шишманов е изпратен в Киев като посланик (в София от 1918 до 1920 гг. също има посолство на УНР). През 1943 г. синът на Лидия и Иван Шишманови – Димитър Шишманов (1899-1945), е министър на външните работи на България. През 1945 г. след присъда на комунистическия т.н. Народен съд той е разстрелян като "враг на народа" (реабилитиран през 1996 г.). През 1895 г. в София по покана на семействата Драгоманови и Шишманови гостува великата украинска поетеса Леся Украинка (1871-1913). От източници, запазени до наши дни в българските архиви, може да се направи извод, че тогавашните ярки представители на украинството в България активно пропагандират история и култура на украинския народ. По инициатива на украинското посолство и украинците в България през 1995, 2005 и 2009 гг. гробът на Михайло Драгоманов на Централните софийски гробища е възстановен и подреден.
Следващата вълна от украинци пристига в България след октомврийския преврат в Русия през 1917 г. и гражданската война по украинските земи. Ако първата вълна от нашата емиграция тук е представена от незначителна група украински интелектуалци, то втората е значително по-многобройна. Според някои данни, става дума за над 2 хил. души патриотично настроени украинци, а ако говорим и за рускоезичните, то се споменава число от порядъка на 20 хил. Но те се водят като белоемиграция и украинските организации, съществували тук през 20-30-те години на ХХ в. и забранени през 1945 г., предпочитат да не контактуват с тях. Сред тези украински центрове трябва да се споменат "Українська громада" ("Украинска общност") с клонове в Пловдив, Варна, Видин, Русе, Севлиево, Ловеч, украинско гимнастическо дружество "Січ" ("Сеч"), дружество "Український сокіл" ("Украински сокол"), Украинско национално-казашко дружество, Украинско дружество на запорожките казаци "Хетман Сагайдачний".
Един от лидерите на "Громада" е известният украински скулптор Михайло Парашчук (1878-1963) – ученик на Огюст Роден. Някои български архитекти наричат Парашчук "баща на архитектурната скулптура в България". Той се налага с творческия си подход при художественото оформяне на печатницата на Стайков (фигурата на Гугенберг), къщата-резиденция на Хаджипетрови, дома на д-р Стамболиев, Дома на правниците, Банката за земеделски кредит – в София, Българската търговско-индустриална камара в Бургас, унгарското и френското посолство. Някои от тези сгради са разрушени от бомбардировките пред Втората световна война. На Парашчук българските архитекти възлагат украсата и на такива монументални сгради, като БНБ (декоративните мотиви с лъвове на "потъващите" врати и зодиакалния часовник в оперативната зала, разкошния хол на втория етаж с колоните и капителите), Съдебната палата (оригиналните орнаментирани рамки на парадните врати), Министерството на отбраната, Военната академия "Г.С.Раковски" (неповторимите релефи по сюжети на българската история във входното антре, разположени над петте врати, - "Аспарух минава Дунава", "Цар Симеон пред стените на Цариград", "Отбраната на Шипка").
През 1932 г. украинците в София начело с Парашчук организират препогребване на Михайло Драгоманов, на гроба му поставят паметник, изработен от самия Парашчук. На паметника има надпис: "Великому громадянинові української еміграції" ("На великия гражданин на украинската емиграция"). През 1963 г. Михайло Парашчук почива и е погребан редом до Драгоманов. Посмъртно за принос към българската култура той е награден с орден "Кирил и Методий". През декември 1998 г. на гроба на Парашчук със средствата, събрани от украинските дипломати, бизнесмени и диаспора, също е поставен паметник с бюста на твореца, изработен от Вежди Рашидов, впечатлен от дарбата на украинеца.
Последната активна организация на украинците в България е Украинско културно обединение (УКО). През 1944 г., когато страната е окупирана от Червената армия, неговите лидери Иван Колисниченко и Дмитро Майстренко са арестувани и изпратени в Москва. Какво се е случило с тях, не се знае. В ръцете на СМЕРШ по чудо не попада само Сергий Юзефович – секретар на УКО, но пък с него се захваща българската държавна сигурност и по-късно той преминава през местните лагери. Юзефович е роден през 1915 г. в Централна Украйна, след октомври 1917 г. се озовава в Германия, после – в Полша, където следва. През Втората световна война воюва в редиците на полската войска. Ранен е. Разгромен, неговият полк отказва да се предаде на немците, но не вярва и на болшевиките, затова поема към Балканите. През 1943 г. Сергий Юзефович пристига в България като представител на умереното крило ("мелникивци") на Организацията на украинските националисти. Сега той живее във Велико-Търново, признат е от украинската диаспора тук като нейният доайен.
Архивът на Михайло Парашчук, който съдържа много интересни данни за украинската емиграция и диаспора в България и света, в момента се обработва. През 2001 г. Емине Хакова от държавния архив и дипломатът Виталий Москаленко подготвиха каталог ”Украинска емиграция в България след Първата световна война”, а през 2007 г. – научно-инвентарен опис на архива на Парашчук. Сега се работи върху сборника с документите от този архив.
През социализма в България започва да пристига третата вълна на украинската емиграция. Условно тя може да се назове ”брачна”, защото основната причина за идване на украинците тук е бракът с български гражданин. По това време в Украйна учат и работят много българи. Но тази емиграция предимно е рускоезична, въпреки че чудесно пее украински песни, и след разпадане на СССР през 1991 г. много от нея придобиват руско или българско гражданство. Това, че част от украинците не станаха граждани на Украйна, се обяснява и с факта, че украинското посолство се открива в София едва през май 1993 г. А и Русия не се противи на двойното гражданство, докато украинската Конституция го забранява категорично.
Според някои данни, през 1991 г. в България има 5-6 хил. украинци. Десет години по-късно, по време на националното преброяване през 2001 г., българските граждани с украински произход са 2489 (за сравнение, с руски – над 15 хил.). Съгласно българското законодателство, именно тези около 2500 украинци трябва да се водят като украинска диаспора (или малцинство) и нейните организации могат да членуват в Националния съвет за сътрудничество по етнически и демографски въпроси към Министерския съвет и да претендират за държавно финансиране на дейността си.
На консулски отчет в посолството на Украйна в София и Генералното консулство на Украйна във Варна се водят общо над 2500 украинци. Ако се вземат предвид и украинските граждани, които по някои причини не са се регистрирали в посолството и консулството (например, студентите или бивши студенти от Украйна с български произход), то пъстрата украинска общност в България наистина формират 5-6 хил. добре образовани и интелигентни наши съотечественици. Преди десет години те започнаха да се обединяват в свои сдружения и сега юридически регистрирани такива организации има в София (”Мати-Украйна”), Бургас (”Украйна-Диаспора”), Варна (”Черноморие”), Добрич (”Добруджа-Украйна”), ”Украински дом” (Силистра).
През 2002 г. към "Мати-Украйна" започна да работи Украинското неделно училище, където Антонина Якимова – професионален педагог, завършил Киевския университет "Тарас Шевченко", преподава на 15-20 деца украински език и роден край. Сега училището се премести в сградата на посолството в София, където има клас, специално оборудван с финансовата помощ на Украинската държава. Впрочем, с тази помощ диаспората се снабди с компютри, монитори, принтери, фотоапарати, фитнес уреди, бяха възстановени паметниците на Михайло Драгоманов и Михайло Парашчук, брутално ограбени от вандали в края на миналия век.
През 2004 г. Украинското неделно училище започна да работи и към Консулството ни във Варна. Там е преподавала съпругата на един от дипломатите ни Нина Кирилич. В момента училището не работи.
През 20-те и 30-те години на ХХ в. в България излизат следните украински печатни издания - "Украинско-български преглед", "Украинско слово", "Гуртуймося" ("Да се сплотяваме"), "На сторожі" ("На стража"), "Незалежність" ("Независимост"). През март 1935 г. се появява списанието "Украинско-български вести", но то излиза само веднъж. От август 1994 г. до април 2001 г. редовно, всеки месец, излиза вестникът "Украйна прес". През 1998 г. той може да се чете и в Интернет, където го има и до ден-днешен, само че под друго име – "Украински вести" (www.ukrpressbg.com). "Украйна прес" заедно с информационния бюлетин на украинското посолство "Україна" (1993-1997 гг.) запълват информационния вакуум за Украйна в България. Читателите научават не само актуалните новини, но и за историята и културата на Украйна, за вековните връзки между нашите два народа.
През пролетта на 2009 г. в София на площад "Възраждане" се появи паметник на украинския гений Тарас Шевченко. Това е огромно постижение на единните усилия на Украинската държава, посолството на Украйна, диаспората и украинските и българските бизнесмени-спонсори. Между другото, паметникът на Шевченко в София е един от най-красивите в света (а те са над 100) и е законна гордост на всички в България, които обичат Украйна.
И така, украинската диаспора в България има своя славна история. Но комунистическите 45 години лишават българските украинци от връзката между поколенията, тя се прекъсва и в началото на 90-те години на миналия век де-факто развитието на диаспората започва почти от нулата. За да ни подкрепи, през 2000 г. в София пристига тогавашният председател на Световния конгрес на украинците Асколд Лозинский, а през 2010 г. – председателят на Европейския конгрес на украинците Ярослава Хортяни. Именно с нейното съдействие и по инициативата на Красимир Панковски – лидер на младите украинци в България, в София (а после и в Банско) се проведе Първата конференция на младежките организации на украинската диаспора в Европа.
Много за развитието на нашата диаспора тук направи и украинското посолство, в частност, дипломатите Виталий Москаленко, Геннадий Гимюш, Микола Ярмолюк, Тетяна Кулик, Виталий Пейчев. И по-нататък диаспората има нужда от подкрепата на Украинската държава. Според нас, най-добре би било София и Киев да си разменят сградите, и то в централната част, в които да се настанят съответните културно-информационни центрове. Това още повече ще допринесе както за активизиране на дейността на диаспората ни, така и за укрепване на двустранните връзки.
Васил Жукивский

 




   

УКРАЇНСЬКА ГРОМАДА В БОЛГАРІЇ>>>

ІV ВСЕСВІТНІЙ ФОРУМ УКРАЇНЦІВ - репортаж, виступи, інтерв'ю, огляд мас-медіа, фоторепортаж, враження>>>

ЗАКОН УКРАЇНИ "ПРО ПРАВОВИЙ СТАТУС ЗАКОРДОННИХ УКРАЇНЦІВ"
>>>


СТАН УКРАЇНСЬКОЇ ГРОМАДИ (ЗАКОРДОННИХ УКРАЇНЦІВ) В БОЛГАРІЇ
Звіт підготовлений для ІV Всесвітнього форуму українців та Річної наради Світового конгресу українців
>>>

УКРАИНЦИТЕ ПО СВЕТА